Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Смехът й беше малко неуверен. Наистина се беше притеснила при споменаването на фермата.
— Грижила съм се за себе си още докато ти си пасъл овцете, селянче. — Изведнъж в двете й ръце се появи по един нож — само едно махване и ножовете отново изчезнаха в ръкавите й. С малко по-сериозен тон тя добави: — Трябва да се грижиш повече за себе си, Ранд. Почивай си. Изглеждаш уморен. После тя изненадващо се надигна на пръсти и го целуна леко по устните. — Колко е хубаво, че те виждам отново, овчарче. — Засмя се отново, този път с доволство и си излезе.
Ранд си наметна палтото и отиде в спалнята да си вземе меча от дъното на гардероба — мебел с гравирани по дървото рози, достатъчно висока и широка да побере дрехите на четирима мъже. Наистина беше започнал да се превръща в похотлив пръч. Мин май просто се беше позабавлявала. Кой знае колко щеше да го дразни само за това, че си бе изтървал езика.
Взе една платнена торбичка от едно от чекмеджетата и я сложи в единия джоб на палтото си, взе и друга, много по-малка, от кадифе, и я прибра при ангреала. Майсторът, изработил съдържанието на първата, се бе оказал повече от щастлив, че има честта да работи за Преродения Дракон, и се беше опитал да се откаже от платата. Златарят, изработил единствената вещ, съдържаща се в другата торбичка, бе поискал четири пъти повече от цената, която според Башийр струваше предметът, и две Деви, които да му висят над главата, докато я изработи.
Разходката до фермата от доста време му се въртеше в ума. Не харесваше Таим и Луз Терин щеше отново да се развълнува от близостта му, но не можеше да продължава да избягва това място. Особено сега. Доколкото знаеше, Таим добре се беше справил със задържането на школниците извън чертите на града — Ранд поне не беше чувал за никакви инциденти, а щеше да чуе, ако имаше такова — но вестите за Мерана и пратеничеството все по някое време щяха да стигнат до фермата с продоволствените коли или с новопостъпващите школници, и както ставаше обикновено със слуховете, деветте Айез Седай щяха да станат девет Червени сестри или деветдесет, тръгнали да излавят мъже за опитомяване. Резултатът от което щеше да бъде бягащи презглава школници или школници, тръгнали към Кемлин да нанесат удар първи. Трябваше да предотврати това.
Кемлин бездруго вече гъмжеше от слухове за Айез Седай, което беше още една причина да отиде във фермата. Аланна, Верин и момичетата от Две реки според уличната мълва се бяха превърнали в половината Сестри на Бялата кула и се вихреха какви ли не приказки за Айез Седай, промъкващи се в града нощем. Историята за Айез Седай, която лекувала бездомни котки, се разправяше толкова често, че той самият почти беше готов да й повярва, но всички усилия на Башийр да проследи който и да било от тези слухове осигуряваха толкова здрава основа, колкото приказката, че жените, придружаващи Преродения Дракон, били всъщност предрешени Айез Седай.
Ранд се загледа в една от стените — всъщност през нея. Аланна не беше вече в „Хрътката на Кулаин“. Беше на ръба; да не беше Айез Седай, щеше да си помисли, че нервите й не са издържали. Нощес се бе събудил, сигурен, че тя плаче — толкова силно беше усещането. Понякога почти се улавяше, че е забравил за съществуването й, докато не се случеше нещо, като например да го събуди. Вече му се струваше, че човек наистина може да свикне с всичко. Тази сутрин Аланна беше… напориста също така; да, „напориста“ сякаш беше най-подходящата дума. Готов беше да заложи цял Кемлин, че правата черта от очите му до нея минава точно през „Короната на розите“. Готов беше да се обзаложи също така, че с нея е и Верин. Не девет Айез Седай. Единадесет.
Луз Терин измърмори неспокойно и Ранд сви устни. Единадесет или тринадесет щяха да го пометат като малко дете. Стига да им дадеше шанс. Луз Терин започна тихо да се кикоти, с някакъв хриплив, хленчещ плач; пак се беше побъркал.
За миг Ранд си помисли за Сомара и Инайла, после отвори Праг точно над килима със синьо-златистите шарки. Каквито бяха намусени тази заран, някоя от тях щеше да издрънка нещо преди гостуването му във фермата да е свършило, а той помнеше предишните си посещения и не искаше школниците му все да се оглеждат през рамо от страх от двадесетина Деви. Такова нещо не помагаше много на мъжката им увереност, а имаха нужда от увереност, за да оцелеят.
Таим беше прав в едно — докато удържаш сайдин, знаеш, че си жив, и това усещане надминаваше и най-острите сетива. Въпреки покварата на Тъмния, въпреки чувството за мазен налеп, полепващ по костите ти, когато Силата напираше да те стопи на място, да те смрази така, че да се разсипеш, когато една грешна стъпка или миг на слабост значеха смърт — Светлина, тогава човек наистина разбираше, че е жив. Въпреки това той изтласка от себе си Извора в мига, в който прекрачи през Прага, и не само за да се отърве от покварата преди да е повърнал; стори му се по-лоша от преди, по-отровна, ако това изобщо бе възможно. Истинската причина да изостави Силата беше, че не смееше да се изправи пред Таим, изпълнен със сайдин и с Луз Терин в главата си.