Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Защо не учиш и жените на номера със съсредоточаването? — попита Ранд. — Жестоко е да ги оставиш да се потят, след като мъжете им не го правят.
— Повечето отбягват да си имат работа с мен — отвърна Таим. — Мъжете и любимите им се опитват да ги научат, но повечето отказват дори да ги слушат. Нали разбираш, според тях това сигурно има нещо общо със сайдин.
Ранд заби поглед в чашата си с тъмното вино. Трябваше да се сдържа, а не да избухва само защото го е жегнало раздразнението.
— Радвам се да видя, че наборът върви така добре. Ти каза, че ще станем равностойни с Кулата… — Бялата кула… Бялата кула и Черната кула. Какво ли щяха да направят от това сказанията? Ако изобщо се стигнеше до сказания. — …след по-малко от година и ако продължаваш със същия замах, ще го постигнеш. Не разбирам как намираш толкова много.
— Като пресееш достатъчно пясък — отвърна намусено Таим, — все ще намериш няколко зрънца злато. Сега вече съм го оставил на други. Деймир, Грейди — има поне десет души, на които мога да разчитам; достатъчно години имат зад гърба си, за да не вършат глупости, а има и достатъчно силни младежи, за да могат да отворят Праг поне за да придружат по-възрастните, които не могат да го направят сами. За по-малко от година ще имаш своите хиляда. А какво става с онези, които пращам в Кемлин? Вече събра ли се армия от тях? Вече би трябвало да имаш много повече от хиляда.
— Това съм оставил на Башийр — отвърна Ранд. Таим се усмихна насмешливо и Ранд остави чашата на масата, за да не се счупи в ръцете му. Башийр правеше от тях каквото може, доколкото Ранд разбираше, в един лагер някъде на запад от града; каквото можеше, като се имаше предвид що за хора бяха, както казваше салдеецът — опърпана сбирщина от сиромаси селяни, избягали чираци и разорени занаятчии, които никога не бяха хващали меч, и не се бяха отдалечавали на повече от пет мили от родните си села. Ранд си имаше твърде много други грижи, за да се притеснява и за тях; казал беше на Башийр да прави с тях каквото иска и да не го занимава, стига да не вдигнат бунт.
Взря се в Таим, който не криеше презрението си, и стисна юмруци. Луз Терин заръмжа някъде отдалече, като ехо на собствения му яд.
— Какво ти става? Сякаш бълха ти пуснаха в гащите, откакто ти окачих тези значки. Да не би да има нещо общо с тях? Ако е така, не разбирам. Тези мъже ще ценят повече своите, след като видяха, че и ти ги получи от Преродения Дракон. И може би така няма да е нужно да налагаш дисциплина, като ги пердашиш по главите. Е, какво имаш да ми кажеш? — Започна съвсем добре, със спокоен тон, макар и не съвсем кротък — не беше се и канил да е кротък, — но към края гласът му стана по-твърд и се повиши. Не чак до вик, но последният въпрос изплющя като бич.
Таим видимо потрепна — от гняв по-скоро, готов бе да се обзаложи Ранд, не от страх — но след миг се овладя. Определено не го гледаше приятелски. Физиономията му бе леко насмешлива.
— След като държиш да знаеш, това, което наистина ме тревожи, са Айез Седай и ти самият. Девет Айез Седай са дошли в Кемлин, плюс още две — стават единадесет. А може да има и още една-две. Все още не съм успял да ги намеря, но…
— Казах ти да стоиш извън града.
— Намерих няколко души, които да ми събират сведения — сухо каза Таим. — Откакто те спасих от Сивия, кракът ми не е стъпвал извън тази ферма.
Ранд не обърна внимание на тона му. Почти. Гласът в главата му бе твърде тих, за да го разбере, но екнеше като далечен тътен.
— Нищо няма да ти донесат освен слухове. — Изрече го с цялото презрение, което изпитваше — Таим го беше спасил? — и мъжът се сепна. Външно изглеждаше все така спокоен, но очите му заблестяха.
— А ако се свържат с Айез Седай? — Гласът му бе студен и насмешлив. — Наоколо има Червени сестри. Няколко групи, дошли са пред последните няколко дни. Опитват се да залавят мъже, тръгнали за насам.
„Ще го убия“ — изрева Луз Терин и Ранд усети онова опипване слепешката, мъчещо се да достигне сайдин.
„Иди си“ — каза той решително. Опипването продължи, както и гласът:
„Ще го убия, а после и тях. Трябва да му служат. Ясно е — те трябва да му служат.“
„Иди си — извика безмълвно Ранд. — Ти си само глас!“ Протягащ се към Извора.
„О, Светлина, всички ги избих. Всички, които обичах. Но ако убия него, ще е добре. Ще се оправя, ако го убия най-сетне. Не, нищо не може да се оправи, но все едно трябва да го убия. Всички да ги избия. Трябва да го направя. Трябва!“