Спомен за светлина

- Веднъж да сме съгласни - каза Елейн от трона си от другата страна на помещението. - Мат, техният пълководец те превъзхожда.

- Не е толкова просто - отвърна Мат, загледан в картите. - Никога не е толкова скапано просто.

Мъжът, който водеше силите на Сянката, _наистина_ беше добър. Много добър. „Това е Демандред - помисли Мат. - Воювам с един от проклетите Отстъпници.”

Двамата заедно, Мат и Демандред, рисуваха величествено платно. Всеки реагираше на ходовете на другия с внимание и проницателност. Мат просто се опитваше да вложи малко повече червено в едно от платната си. Искаше да нарисува погрешна картина, но все пак да изглежда логична.

Беше трудно. Трябваше да е достатъчно способен да задържи настъплението на Демандред, но в същото време достатъчно слаб, за да го примами към агресивност. Много тънка маневра. Беше опасно и вероятно пагубно. Трябваше да върви по острието на бръснача. Нямаше как да не си пореже стъпалата. Въпросът беше не дали ще му потече кръв, а дали ще стигне до другата страна, или не.

- Вкарайте в бой огиерите - каза тихо Мат, все така вгледан в картата. - Да подсилят мъжете на брода. - Там се сражаваха айилците и пазеха пътя, докато бойците на Бялата кула и Бандата на Червената ръка се изтегляха от Височините по негова заповед.

Заповедта беше предадена на огиерите. „Пази се, Лоиал”, помисли Мат и отметна на картата къде праща огиерите.

- Предупредете Лан. Трябва все още да е на западната страна на Височините. Искам да възвие отзад покрай Височините, след като повечето сили на Сянката вече са горе, и да обърне към Мора, зад другата тролокска армия, която се опитва да я прехвърли близо до руините. Да не влиза в бой с тях. Просто да остане скрит и да задържи позицията.

Вестоносците се разтичаха да предадат заповедта му, а той направи нова отметка на картата. Една со’джин му донесе каф - хубавичката, с луничките. Беше твърде погълнат от битката, за да й се усмихне.

Накара дамане да му направи портал над масата, за да може да види самата битка. Надвеси се над него, но задържа едната си ръка на ръба на масата. Само някой проклет глупак щеше да се остави да го бутнат през дупка на двеста стъпки над земята.

Остави чашката каф на страничната маса и взе далекогледа. Тролоците слизаха от Височините към блатата. Да, Демандред беше добър. Изгърбените зверове, които беше пратил към блатата, бяха бавни, но се придвижваха нагъсто и мощно, като каменен сипей. Конна част шараи пък се канеше да подкара надолу от Височините. Лека конница. Щяха да ударят бойците на Мат, които държаха брода Хавал, и да предотвратят атаката им срещу левия фланг на тролоците.

Една битка беше като двубой с мечове в голям мащаб. За всеки ход си имаше контраход - често пъти три или четири. Човек реагираше, като местеше отделение тук, отделение - там, в опит да контрира ходовете на врага и в същото време да упражни натиск над него там, където е уязвим. Напред-назад, напред-назад. Врагът го превъзхождаше числено, но Мат можеше да се възползва от това.

- Предайте на Талманес следното - каза той, без да откъсва очи от далекогледа. - Помниш ли когато се хвана на бас с мен, че не мога да хвърля монета в чаша от другия край на гостилницата?