Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Клетият джентълмен (станал злополучно причина за безподобната врява и суматоха, развълнували жителите на Ройъл Кресънт по начин, чиято същност вече описахме), след като прекара много объркана и тревожна нощ, напусна покрива, под който приятелите му още спяха, без да знае накъде да се отправи. Прекрасните и благородни чувства, насочили мистър Уинкл към тази стъпка, не биха никога могли да бъдат достатъчно високо оценени и съответно възхвалени. „Ако — разсъждаваше си мистър Уинкл, — ако този Даулър опита (а ще го стори, сигурен съм) да изпълни на дело своята заплаха за насилие срещу моята личност, то аз ще бъда принуден да го повикам на дуел. Той има съпруга. Тази съпруга е привързана към него, зависеща от него. Боже мой! Ако аз го убия в бесния си гняв, как ще се чувствувам след това до края на живота си!“ Тези мъчителни доводи подействуваха тъй силно върху човеколюбивата душа на младия човек, щото накараха коленете му да се зачукат взаимно и по лицето му да се появят страшни признаци на вътрешно вълнение. Подтикван от подобни размишления, той грабна пътната си чанта, слезе крадешком по стълбата, затвори омразната входна врата по възможно най-безшумен начин и се отдалечи. Отправяйки стъпките си към хотел „Ройъл“, той свари пощенската кола тъкмо когато тръгваше за Бристол и като реши, че и Бристол не по-зле от кое и да е друго място подхожда на неговата цел, се метна на капрата и стигна до своето местоназначение за толкова време, колкото обикновено е необходимо на чифт коне, изминаващи този път и обратно най-малко два пъти дневно.
Той се настани в хотел „Буш“ и решавайки да отложи всякакво писане на писма до мистър Пикуик, докато по всяка вероятност гневът на мистър Даулър се поизпари, излезе да разгледа града, който му се видя една степен по-мръсен от всички други места, посещавани от него дотогава. След като разучи доковете и плавателните съдове и разгледа катедралата, той запита как да иде до Клифтън, а след като го осведомиха, пое по посочения му път. Но тъй като плочниците на Бристол не са най-широките и чисти на земния шар, нито пък улиците са много прави и незаплетени, мистър Уинкл се залута по многочислените извивки и криволици и се заоглежда за някой по-приличен дюкян наоколо, гдето отново да поиска съвет и указания.
Очите му се спряха на новобоядисан дом, превърнат отскоро в нещо средно между дюкян и частно жилище; червен фенер бе провесен пред полукръглото прозорче над входната врата и достатъчно ясно сочеше, че тук бе резиденция на практикуващ лекар, дори да нямаше думите „Хирургически кабинет“, изписани със златни букви върху дървена табела над прозореца на стаята, която в миналото е служела за гостна. Считайки, че това е подходящо място да направи необходимата справка, мистър Уинкл пристъпи прага на малкия дюкян с чекмеджета и шишета със златни етикети; а като не свари никого вътре, той почука с половин крона върху тезгяха, за да привлече вниманието на хората, намиращи се по всяка вероятност в задната стая, която според него бе истинската своего рода светая светих на заведението, съдейки по думите „Хирургически кабинет“ на вратата — боядисани с бели букви този път, за да се избегне еднообразието.
При първото почукване изведнъж прекъснаха ясно доловимите дотогава звуци, сякаш от фехтовка с ръжени; при второто — един много ученолюбив наглед млад мъж със зелени очила и огромна книга в ръце тихо влезе в дюкяна и като застана зад тезгяха, поиска да знае какво обича посетителят.
— Извинете, загдето ви безпокоя, сър — рече мистър Уинкл, — но ще бъдете ли така любезен да ме упътите…
— Ха, ха, ха! — изрева ученолюбивият млад джентълмен, като хвърли огромната книга във въздуха и я улови извънредно ловко точно в мига, когато тя застрашаваше да раздроби на атоми всички шишета по тезгяха. — Ей, че изненада!
Тъй беше несъмнено; и мистър Уинкл бе толкова удивен от необичайното поведение на джентълмена медик, че неволно се оттегли към вратата и изглеждаше много смутен от този странен прием.
— Как? Не ме ли познавате? — запита джентълменът медик.
В отговор мистър Уинкл промълви, че няма това удоволствие.
— Е, в такъв случай — рече джентълменът медик — има още надежда за мен; малко повечко късмет и ще обслужвам половината бабички в Бристол. Върви по дяволите, стара мухлясала твар, върви по дяволите! — Произнасяйки тази ругатня, отправена към огромния том, джентълменът медик ритна книгата със забележителна вещина в най-далечния ъгъл на помещението и като си дръпна очилата, показа захиленото лице на самия Робърт Сойър, ескуайър, бивш студент в болницата „Гай“ в Бъро, с частна резиденция на Лент Стрийт.