Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Възможно ли е да не ми идвате нарочно на гости? — рече мистър Боб Сойър, стискайки ръката на мистър Уинкл с приятелска топлота.
— Не, наистина, честна дума — отговори мистър Уинкл, отвръщайки на ръкостискането.
— Чудно как не сте видели името ми — обърна му внимание Боб Сойър, като посочи вратата, гдето със същата бяла боя бяха отбелязани думите; „Сойър, приемник на Нокморф“.
— Не ми се хвърли в очи — отвърна мистър Уинкл.
— Аз пък щях веднага да ви се хвърля на шията, ако знаех кой влиза — рече Боб Сойър, — но главата си давах, че сте кралският бирник.
— Не! — възрази мистър Уинкл.
— Да, наистина — отговори Боб Сойър, — и точно щях да кажа, че не съм в къщи, но ако обичате да напишете бележка, аз непременно ще я предам на себе си; защото кралският не ме познава; не ме познава нито оня за осветлението, нито пък за пътния данък. Мисля, че за църковния данък се досеща кой съм, а съм сигурен, че за водната такса ме знае, защото съм му вадил зъб, едва-що се бях настанил тук, но влизайте, влизайте! — Бъбрейки по този начин, мистър Боб Сойър вкара мистър Уинкл в задната стая, гдето се забавляваше да копае вдлъбнатинки в камината с ръжена не друг, а самият мистър Бенджамин Алън.
— А! — възкликна мистър Уинкл. — Съвсем не очаквах това удоволствие. Какво прекрасно жилище сте си уредили!
— Не е лошо, не е лошо — потвърди Боб Сойър, аз „свърших“ малко след онзи ценен гуляй, а приятелите ми събраха потребното, за да почна тази работа; и тъй надянах черен костюм и чифт очила и се явих тук в този тържествен вид.
— И вашата работа несъмнено върви много добре, нали? — проницателно забеляза мистър Уинкл.
— Много — отвърна Боб Сойър, — толкова добре, че след няколко години бихте могли да сложите печалбите ми в една винена чаша и да ги покриете отгоре с къпиново листо.
— Нима е възможно? — рече мистър Уинкл. — Вашата аптека единствено…
— Оптическа измама, мило момче — рече Боб Сойър, — половината от чекмеджетата са празни, а останалите не се отварят.
— Глупости! — не вярваше мистър Уинкл.
— Факт, честна дума! — отвърна Боб Сойър, като отскочи в дюкяна и доказа правдивостта на своето твърдение чрез многобройни дърпания на малките позлатени дръжки към мнимите чекмеджета. — Почти нищо не е истинско в дюкяна с изключение на пиявиците, а и те са от втора ръка.
— Никога не бих помислил! — възкликна извънредно учуденият мистър Уинкл.
— Надявам се, че не — отвърна Боб Сойър, — иначе каква щеше да е ползата от целия този театър, а? Но какво ще вземете? Същото като нас? Точно така. Бен, мило момче, бръкни в долапа и извади патентования храносмилател.
Мистър Бенджамин Алън се усмихна и с готовност извади от шкафа досам него тъмна бутилка, пълна до половината с бренди.
— Не искате вода естествено — рече мистър Боб Сойър.
— Благодаря — отвърна мистър Уинкл, — но е доста рано. Бих искал да го разредя, ако нямате нищо против.
— Ни най-малко, стига да можете се помири със съвестта си — забеляза Боб Сойър, разклащайки с голяма наслада чашата с питието. — Бен, канчето!
Мистър Бенджамин Алън измъкна от същото скривалище малко месингово канче; мистър Боб Сойър подчерта, че особено се гордеел с него, защото изглеждало много свързано с професията му. Когато в съответното време водата в професионалното канче завря, благодарение на няколко лопатки въглища, изгребвани от мистър Боб Сойър от удобно шкафче под прозореца с етикет „Дестилирана вода“, мистър Уинкл оскверни своето бренди; разговорът протичаше все по-оживено, когато биде прекъснат от влязлото в дюкяна момче в строга сива ливрея и шапка със златни шнурове и с провесена на лакътя малка калпаклия кошница; мистър Боб Сойър веднага му подвикна:
— Том, вагабонтино, ела насам!
Момчето се представи съответно.
— Спирал си да прескачаш всички крайпътни камъни в Бристол, малък негоднико! — сгълча го мистър Боб Сойър.
— Не, сър, не съм — оправдаваше се момчето.
— Съветвам те да не го правиш! — рече мистър Боб Сойър застрашително. — Смяташ ли, че някой въобще ще повика един лекар, ако знае, че прислужникът му играе на топчета по сокаците или развява прашка по друмищата? Нямаш ли уважение към професията си, калпазанино? Разнесе ли всички лекарства?