Съдбовният кораб [bg]

— Поправям очите му. И променям лицето му по негова молба. Ей там, под чука има скица. Погледни, ако желаеш. — Докато говореше, Янтар се спускаше по гърдите му като паяк. Щадеше обгорената страна на тялото си. Парагон разстла ръцете си под нея, за да я предпази.

Когато Майка се върна до перилото, издаде одобрителни звуци. Оттогава бе наблюдавала по-голямата част от работата. Изискваше всеотдайност, тъй като Янтар работеше почти денонощно по него.

Бе започнала с трион и длето, като премахваше тлъсти парчета от лицето му — не само от брадата, но и от челото и дори от носа. После бе нападнала гърдите и горната част на ръцете му. „За да запазя пропорциите ти“, бе обяснила тя. Опипващите му ръце бяха открили единствено грубото загатване за черти. Това бързо се промени, тъй като тя работеше по него с плам, който Парагон никога преди не беше срещал. Ни дъжд, ни вятър я възпираха. Когато дневната светлина я изоставеше, Янтар окачваше фенери и продължаваше да работи — по-скоро чрез допир, отколкото чрез зрение, помисли си той. Веднъж Брашън се изказа против будуването ѝ в подобни часове, а тя му бе отвърнала, че тази работа действа много по-добре за възстановяването на душата ѝ, отколкото сънят. Заздравяващите ѝ рани не я забавяха.

Не само инструментите ѝ прелитаха над лицето му — тя имаше навика да използва и пръстите си. Никога преди не беше усещал допир като нейния. Лек натиск на връхчетата на пръстите ѝ можеше да заглади линия, а забърсващ допир изтриваше нащърбен участък. Дори сега, щом попадна на груба част, Янтар потупа зрънцето върху кожата му и тя се изравни под гъделичкащия ѝ допир.