Съдбовният кораб [bg]

Глава тридесета

Събиране

— Готова е. Ще трябва да пробия дупка в ухото ти. Имаш ли нещо против?

— След всичко останало, което направи, даже няма и да забележа. Може ли първо да я пипна?

Янтар постави голямата обица в разтворената длан на Парагон.

— Ето. Знаеш ли, можеш просто да отвориш очи и да погледнеш. Вече не е необходимо да вършиш всичко чрез допир.

— Още не — каза ѝ Парагон. Искаше му се тя да не говори за това. Не можеше да ѝ обясни защо все още не можеше да отвори очи. Щеше да разбере, щом настъпеше правилният момент. Претегли обицата в ръката си и се усмихна, наслаждавайки се на усещането на новото си лице. — Като мрежа, издълбана от дървени звена е. С издутина, приклещена в средата.

— Описанието ти е толкова ласкаво — кисело отбеляза Янтар. — Трябва да е сребърна мрежа със син скъпоценен камък, хванат в нея. Отговаря на обица, която аз нося. Върху парапета съм. Дръж ме, така че да мога да достигна меката част на ухото ти.

Той ѝ предложи дланта си като платформа и тя се покачи без колебание. Задържа я до ухото си и не сгърчи лице, щом тя нагласи бургията до ухото му. Реконструкцията на лицето му не беше болезнена по начина, по който човеците разбираха болката. Янтар се подпираше на бузата му, докато работеше, за да се противопоставя на тласъците, предизвикани от преодоляването му на всяка вълна. Частта, преминаваща през мекото на ухото му, го гъделичкаше странно. Парчета магическо дърво падаха като лек дъждец и тя ги събираше в престилка от платно. Той ги поглъщаше в края на всеки ден. Нищо от спомените му не беше изгубено.

Вече не се криеше от тях. Майка прекарваше част от всеки ден на бака с дневниците му. Във влажните дни подслоняваше себе си и книгите си под края на едно платно. Не можеше да разбере ломотенето на отрязания ѝ език, но това нямаше значение. Тя седеше на палубата му и се облягаше на парапета му, докато четеше. През нея, древните спомени бавно се стичаха обратно към него. В тези книги бяха записани оскъдните наблюдения на капитаните му през годините. Нямаше значение. Бележките бяха мерило за негови собствени спомени.

Инструментът премина напълно през ухото му. Янтар го издърпа обратно и след момент на неумело опипване, окачи обицата на ухото му и я закопча отзад. След това се отдръпна, докато той приемаше дървото обратно в себе си. Дръпна пробно обицата, а после заклати глава, за да привикне с поклащащата се тежест.

— Харесва ми. Добре ли я докарах?

— О, аз също я харесвам — удовлетворено въздъхна Янтар. — И си я докарал съвсем точно. От сива стана розова и сега блести в толкова ярко сребристо, че едва мога да я гледам. Скъпоценният камък примигва сред звената и проблясва в синьо и сребърно, точно като морето в слънчев ден. Ще ми се да я погледнеш.

— С времето.

— Е, готов си, с изключение на някои финални щрихи. Няма да бързам по завършителната работа.

Тя отново прокара голите си ръце по лицето му. Беше странен жест — наполовина привързан, наполовина търсещ дребни несъвършенства в дялането ѝ. Незабавно след като напуснаха Ключалковия остров, Янтар бе дошла на бака. Преносителят на инструментите ѝ бе издрънчал, оставен долу. После, без повече приказки, се бе привързала с въже към парапета и се бе прехвърлила от другата страна. Бе измерила лицето му, отбелязвайки си с въглен по него, като междувременно си тананикаше. Майка бе дошла до парапета, ломотеща въпросително.