Съдбовният кораб [bg]

— Както си била и досега — отвърна корабът и Алтея чу мъдростта на баща си в тези думи, както и една по-старша велемъдрост.

— Но аз съм ранена — чу се да казва. Думите се изливаха от нея като кръв от рана.

— Ще се излекуваш — увери я Вивачия.

— Ти не се нуждаеш от мен… — Знанието я замая. Да измине целия този път, така силно устремена и изгубила толкова много, само за да разкрие това.

— Любовта може да съществува без нужда — нежно изтъкна Вивачия. В морето под носа се бяха надигнали няколко змии, за да ги огледат сериозно. Или очите ѝ продължаваха да я мамят, или жълто-зелената беше деформирана.

Отнякъде се бе появил Уинтроу и се държеше за парапета до нея.

— О, корабе, усещането за теб е красиво — възкликна той. Алтея почувства как от него се оттече странна напрегнатост. — Вече… вече разбирам смисъла ти. Ти си цяла.

— Махни се — отчетливо му каза Алтея.

— Имаш нужда от почивка — каза ѝ нежно той. Евфемистично8, куха учтивост, точно като тази на Кенит.

Тя замахна към него, но той рязко отдръпна главата си.

— Махай се! — изкрещя му тя. Сълзи, безполезни сълзи започнаха да се стичат по лицето ѝ. Къде се беше дянала силата ѝ? Алтея се олюля, щом осъзна, че корабът не се устреми към нея да я подкрепи в нуждата ѝ.

Вивачия заговори тихо:

— Вече трябва да правиш това сама за себе си, Алтея. Всеки от нас трябва.

Сякаш собствената ѝ майка я беше отблъснала.

— Но ти беше с мен. Знаеш какво ми причини той, как ме нарани…

— Не съвсем — нежно отвърна корабът и чрез тези думи раздялата беше пълна. Вивачия вече беше отделно от нея създание и беше също толкова способна да я разбере погрешно, колкото всяко човешко същество. Също толкова способна да не ѝ повярва.

— Знам колко истинска е болката ти и колко истинска беше — предложи ѝ Вивачия. — Просто… може би те познавам твърде добре, Алтея. Всички тези години, през които живя на борда ми, всички сънища, които сънува с мен, преди да се събудя. Аз ги споделях, знаеш ли? И това не е първият път, в който подобен кошмар те измъчва. — Настъпи неловка тишина, сетне добави: — Девън извърши голяма неправда спрямо теб, Алтея. И не беше по твоя вина. Никога не е било. Смъртта на Брашън също. — Тя снижи гласа си до шепот. — Не заслужаваш да бъдеш наказана.

Вивачия бе стигнала твърде близо до истина, която Алтея не искаше да чува. Беше истина, която точно сега не можеше да понесе. Всички връзки между болката и вината, между проклетото ѝ своеволие и смъртта на онези, които беше обичала, както и лошите неща, които ѝ се бяха случили, защото заслужаваше лоши неща… Причина и следствие внезапно се завъртяха замайващо около нея. Ако не се беше противопоставила на майка си и не беше се качила на кораба с баща си, майка ѝ щеше да я обича повече и нямаше да даде кораба на Кефрия; и ако Девън не беше отнел девствеността ѝ, тя нямаше да каже на Кефрия и Кефрия нямаше да я презира всички тези години, и нищо от това нямаше дори да започне, и Парагон нямаше да е потънал, Брашън нямаше да е мъртъв, и Янтар, и младият Клеф, как можеше дори да мисли за него…