Приключенията на Казанова

Божествата, на които тук се кланят, макар че не им издигат олтари, са новостта и модата. Достатъчно е да затича човек по улицата и всички започват да го следват. Тълпата се спира едва тогава, когато се открие, че човекът е побъркан, но тук имаме множество хора, които са побъркани по рождение, а минават още за разумни.

Тютюнът на цибетската котка е само незначителен пример как един нищожен повод може да събере огромна тълпа на едно място. Един ден, когато кралят отишъл на лов в Ньой, спрял пред вратата на кръчмата и пожелал чаша ратафия174. Щастлива случайност било, че бедният кръчмар наистина имал една бутилка. Кралят изпил една чашка и поискал след това втора, като казал, че в живота си не е пил толкова вкусна ратафия. Това било повече от достатъчно, за да се прочуе ратафията на добрия ньойски кръчмар като най-добрата в Европа. Кралят го беше казал. Бедният кръчмар бе посещаван непрекъснато от най-висшето общество. Днес той е един много богат човек и на същото място построи великолепна къща. Тя носи доста смешен надпис, който дължим на един от четиридесетте безсмъртни: Кое е божеството, което този кръчмар трябва да обожава? Глупостта, лекомислието и желанието за смях.

— Струва ми се — възразих му аз, — че този израз на одобрение, което се дава на мненията на крале, принцове и прочее, е по-скоро едно доказателство за любовта на нацията, която ги обожава, защото французите считат тези хора за безпогрешни.

— Наистина, това, което става у нас, създава у чужденеца вярата, че народът обожава своя крал, но мислещите между нас скоро разбират, че това съвсем не е чиста монета, защото дворът не постъпва по същия начин.

Когато кралят пристигне в Париж, всички викат: „Да живее кралят!“, но това става, защото започва някой нехранимайко, или защото някой полицай в тълпата дава знак. Всъщност тези викове нямат никакво значение, те се дължат на весело настроение, понякога на страх и кралят съвсем не ги взема за чиста монета. В Париж той съвсем не се чувствува удобно и предпочита да е във Версай сред двадесет и петте хиляди души, които го пазят от гнева на същия народ, който може да поумнее и също да извика: „Да умре кралят!“ Людвиг Четиринадесети знаеше това много добре и това струва живота на няколко съветници от горната камара, които се осмелиха да изкажат мнение, че трябва да се свикат генералните щати, за да се помогне срещу злото, от което държавата страда. С изключение на Людвиг Благочестиви, Людвиг Двадесети и добрият и велик Хенрих Четвърти, Франция никога не е обичала своите крале, а при последния любовта на народа беше немощна и в невъзможност да го предпази от меча на йезуитите, на тази проклета каста, която е враг, както на народите, така и на кралете. Сегашният крал, един слаб човек, когото министрите водят за носа, веднъж, след една прекрасна болест, каза съвсем откровено: „Аз съм учуден от големите изрази на радост по повод оздравяването ми, понеже не мога да разбера, защо толкова ме обичат.“ Същото биха могли да кажат много крале, най-малко, ако размерът на любовта би отговарял на размера на извършените от тях добрини. Наивните думи на владетеля били възвеличани до небето, но някой царедворец-философ би трябвало да му каже, че го обичат толкова, защото носи добавъчно име „многообичаният“.