Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Получих, каквото винаги съм желал. Видях те да клечиш в калта като добиче. Ти си победен, мръсен. Няма нужда дори да присъствам на смъртната ти присъда в Унта — за мен ти си вече мъртъв.

Урко оголи зъби.

— Не ти трябва да знаеш какво виждам аз.

Корболо се извърна и си тръгна в нощта, придружаван от гвардейците си.

— Слушай, Гуглата да те отнесе дано! — провикна се Урко. — Забрави за мен. Прави с мен, каквото искаш — но пусни хората ми вътре!

Той измъкна друг кол от стената, счупи го в юмруците си и почти се втурна след Меча на Империята, но се овладя и отново се отпусна в калта.

Улен също седна. От едната му страна Чос кашляше влажно и мърмореше. Роген държеше кърпа върху слабото му лице. Улен се протегна и опита да стопли леденостудените му ръце в своите. Хладната влага подриваше дори силата на Чос. Той се съмняваше, че старият му наставник ще види утрото.

Приближиха се светлини, държани от гвардейците мигащи и цвъртящи факли, а посред тях ниска тънка фигура — дъждът капеше и течеше от тъмната й коса, а влажният копринен плат на туниката очертаваше мускулестите ръце и малките гърди. Улен не я беше виждал десетилетия, но тя изглеждаше точно като последния път, в който я бе поглеждал. Въслата — Ласийн. Тъй дребна и непривлекателна! И въпреки това никой наоколо не можеше да пренебрегне присъствието й; дори пленените талийски офицери установиха, че се чувстват длъжни да се изправят в знак на уважение. Тя отговори на постъпката им с леко кимане. Урко обаче отказваше да вдигне поглед. Тя просто чакаше със сключени на гърба ръце. След известно време Урко най-после погледна нагоре, после настрани, и задържа лицето си извърнато.