![Завръщането на Пурпурната гвардия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/8/zavrshchaneto-na-purpurnata-gvardiya-bg-download.jpg)
Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-88-3
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]». Краткое содержание книги:
Стражите се спогледаха притеснено.
— Да рухне?
— Да. В дъжда.
Той посочи към стената от потънали колове.
— Гледай — вече се накланят.
— Добре, добре. Искаш да излезеш навън, твоя работа.
Стражите отместиха преградата. Наит повика с махване на ръката петимата души със себе си, ала от дъжда излязоха още четирима — новите млади наборници се мъкнеха под влачещи се из калта прекалено големи наметки. Наит ги изгледа яростно, отпъди ги, но те отдадоха чест.
— Докладваме за проверката — изрече най-големият, Кибб, и намигна.
Обърнат с гръб към стражата, Наит издигна юмрук към тях. Младежът потупа по нещо обемисто под наметката си. Веждите на Наит се изкатериха на челото му; младежът му кимна с ухилено самодоволство.
— Отиваш ли, или какво? — попита го стражата.
— Вървим, кап’тане — Наит нетърпеливо махна на взвода да върви.
Вън от обсега на слуха, в мрака, под сипещия се дъжд, той се обърна към младите.
— Какво си въобразявате, че правите! Това не е разходка за удоволствие!
— Знаем! — с досада отвърна Кибб. — Дойдохме въоръжени за лов на мечка.
И те дръпнаха нагоре наметките си.
— Златните говна на боговете!
Възклицанието се изтръгна от Наит, сякаш го бяха повалили с бойна брадва. Под наметката си всеки от тях носеше една кутия с морантски муниции. Останалите от взвода на Наит се дръпнаха крачка назад.
— Да ги махнете оттука!
Наит смъкна надолу наметалата им и яростно огледа тъмнината, сякаш очакваше да го арестуват.
— Как ги докопахте?
Кибб почука носа си с пръст.
— Набелязахме си палатката, където държат всичките иззети муниции. В дъжда, тъмницата и тъй нататък беше лесно.
И той вдигна рамене.
— Е, вие не идвате с нас. Твърде е опасно. Ще останете тук и ще чакате, докато се върнем, а тогава връщате тези неща, все едно нищо не е станало! Става ли?
— Глупости!
— Глупости? Не ме ебавай, войнико!
— Е, ти ги дрънкаш тия.
Наит опря юмруци на хълбоците си. Виж ги ти ситните! Все едно е обратно у дома и се разправя със сюрията на по-малките си братя.
— Добре, бива. Искате да дойдете, тогава трябва следвате заповедите ми и… В името на Бездната, та аз дори не знам имената ви — какви са ви имената, в името на Фандърей?
— Кибб.
Да. Кибб. Ама че тъпо име. Какво ли трябва да значи?
— Пръцко — рече един.
Пръцко? Ах, горкото кльощаво сипаничаво хлапе! Какво ли са си мислили родителите ти? Може би ще започна да ти викам Пъпката — това ще си е подобрение.
— Бърборка.
Бърборка? Що за момичешко име пък е това?
Най-дребният се изчерви страхотно и просто поклати глава.
— Нямаш си име?
Момчето изскимтя.
— Кочана.
Кочана? Кочана! Горкото хлапе. Родителите ти наистина са те изпързаляли. Богове, та той не би могъл да ги подбере по-зле, отколкото родителите им са го направили непреднамерено.
— Чудесно. Да вървим.
Доколкото ставаше дума за Наит, той бе единственият познат на самия себе си човек, изцяло свободен от всякакви самоизмами. Знаеше, че не е храбрец или пък особено добър воин. Знаеше съвсем добре, че не е точно вдъхновяваща личност. Също така знаеше, че не е повел взвода си посред нощ към ужасното, споходено от най-лошото проклятие на Кюон бойно поле, понеже е някакъв опиянен от славата безумец. Не, просто щеше да си вземе човека, а после в името на Бездната да се изнесе от полето толкова тихо и бързо, колкото можеха да го носят пъргавите му крачета.
Дъждът спря, при все че бе тъмно като в рог, и той беше благодарен за това. На няколко пъти кривна, стъпи върху хлъзгави неща, а от време на време ръката му хлътваше в нещо влажно и меко. То засмукваше, колчем той измъкнеше ръката си. Наит не гледаше — не искаше да знае какво е това нещо. Взводът му наистина пазеше тишина и той бе благодарен за това. Да няма приказливци. Някои мъже или жени стават страшно приказливи, когато са притеснени, а това той не можеше да търпи.
Вонята все още не бе толкова зле — не толкова зле, та да пропуснеш ядене. Мухите обаче бяха непоносими. Нападаха носа, очите и ушите му, сякаш предпочитаха живо месо пред поднесения им безкраен пир. Имаше точна представа къде са намерили фаларския командир, и поведе взвода си възможно най-бързо към мястото, без отклонения или без да си дават труда да се прикриват с пълзене.