Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Не чувам…!

Една ръка го хвана, а друга запуши устата му и задуши изненадания възглас. Завъртяха го и съзря запотения, тъмен, белязан лик на старшина Заместника. Той се отпусна и го освободиха.

— Ти си!

— Да. Ама че лош късмет.

— Казаха, че си бил гръмнат.

— Това е разказът. Благодарско, ако се придържаш към него.

— Ъ, да. Защо?

— Да кажем, че съм напуснал имперската служба при тежки обстоятелства.

Взводът на Наит приседна.

— Какво става? — попита Кибб.

Мъжът изглеждаше страшно — пробождан и изпонасечен, а предната страна на многослойната му желязна броня и на люспестите ръкавици бе покрита с кръв и съсиреци. Щитът му бе изчезнал, но от краткия си престой във фалангата Наит знаеше, че е нещо обикновено да смениш два, три или четири щита в една битка.

— Какво правиш тук, навън?

— Каквото и ти, предполагам.

И той дръпна увития около ръката на Наит плат.

— Това какво е?

На Наит му се стори, че може би се изчервява, и беше благодарен за тъмнината.

— Произведоха ме сержант.

— Напоследък раздават звания на кого ли не.

— Слушай — ние се връщаме. Идваш ли или не?

— Не, ти идваш с мен.

— Идвам с теб? За какво, в името на задницата на Фандърей?

— Сетите се навъртат наоколо и искам да разбера кой и защо.

— Какво? Кой го е еня? Риландарас е навън. Трябва да се връщаме!

Старшината издърпа Наит нагоре.

— Риландарас няма да си губи времето с дребни риби като нас, тъй че зарежи измислицата си.

Той посочи взвода.

— Строй се в колона по двама.

— Измислица? Какво искаш да кажеш с тая измислица?

— Знам защо си излязъл тука с взвода си сапьори — и той раздруса Наит за ръката. — Да вземеш мъничко муниции, не ли? Ще замъкнеш голямата торба, така, да?

— Какво? Не!

— Дядката има известно право — изрече Кибб настрани.

Ветеранът замахна с облечената си в ръкавица ръка.

— Няма нищо. Ще си получиш възможността за вечна слава. Просто искам набързо да се поразговоря с тия сети тука, после се замъкваме обратно в стана и ще ти помогна да скроиш капан на Белодрешко.

— За последен път, аз не…

— Шшшт.

Старшината ги поведе на запад, покрай полето на смъртта, към утъпканата от конете степ. Още по на запад Наит можа да различи отряд спешени и скупчили се сетски конници. Изглеждаше, сякаш чакат и гледат на изток, към имперския стан.