Хиляда и една нощ. Том II

Тя ме плени… В сърцето пламна огън,                   че среща идва и раздяла свършва… Любов гореща гони ме… За бога,                   така привлича ме снагата кръшна! Извити като рог красиви вежди,                   в очите черни гръм е всеки поглед! Пред младостта й свежа се привеждам,                   а пък сълзата за любов говори! Намерих я в градина край реката,                   лицето й луната затъмнява… Със страх пред тази хубост непозната                   аз спрях се, гледах, без да я задявам. Тя заговори тихо и учтиво,                   а думите й — бисер огърлица! Аз пък реших, от страст обхванат дива,                   да заговоря дръзко и открито! „и толкова ли прост си?“ — тя запита.                   "Защо обиждаш? — дръзко аз запитах. — О, приеми ме — роб на обич — идвам,                   о, залюби ме — утре брачен свитък със тебе ще подпишем!"… Тя разбра ме                   и рече: „Боже, всемогъщ създател, обречена съм аз да съм еврейка,                   но християнин ти защо ми прати? Как мислиш да се съберем тогава?                   Не може обич между двете вери! Нали и двамата ще съжаляват,                   че всеки ще е с вярата — неверник! Но любовта и верите надвива,                   и богът ти, и моят са презрени! В Христос кълнеш се — тайната да скрие,                   и правиш го с дълбоко убеждение! Аз с вярата на Тората кълна се                   във отговор на клетвата за верност!“ Запитах я за името. Тя каза:                   "Зейн ал-Мауасиф — непристъпна крепост!" „Съдба до смърт, Зейн ал-Мауасиф, скъпа,                   душата ми от обич се разкъсва! Аз зърнах под воала красотата                   и в чувства страстни като в гроб потънах. Сега остава тайно да оплаквам                   съдбата си!“ Тя нежно се усмихна, сърцето със душата ми разбра я,                   ръка протегна и от сън ме вдигна, и вятърът донесе аромата                   на пръстите й в мускус натопени, той ме окъпа, без да търси плата,                   и като вино влезе в празни вени. И като клона кичест на топола                   тя се наведе… Здраво хванах клона и двамата се сливахме на воля                   в целувки сладки, дълги, неуморни… Тъй хубав е светът пред всеки влюбен,                   поставил се с любов под твойта воля!… Но утрото дойде и лъч учуден                   надникна и се дръпна… С мъка, болен сбогувам се… И виждам пак сълзата                   в очите й превръща се на ручей… Бях в рая… Помня клетвата позната…                   И тази нощ… И страстите безумни…