Хиляда и една нощ. Том II

Зейн ал-Мауасиф се учудила на красноречието му в тази песен и рекла:

— Откажи се от тези лудости, Масрур, и кротко си върви по пътя! Спечелих имота ти на шах, а ти не постигна своето!

— Господарке! — рекъл й Масрур. — Поискай от мен каквото щеш, и ще го имаш! Ще го донеса начаса и ще го сложа пред нозете ти!

— Ама нали никакви пари не ти останаха, Масрур?

— Това не е краят на надеждите ми! Аз ако нямам — има други мъже, които ще ми помогнат!

— Искам от тебе четири меха със суров мускус, четири оки с благовония, четири ратла с амбра, четири хиляди динара, четиристотин отрязъка от везана царска коприна! Донесеш ли ми всичко това — ще полегна с тебе!

— О, затъмняваща луната, че от това по-лесно няма! — отвърнал Масрур и тръгнал да търси каквото му била поръчала.

Зейн ал-Мауасиф изпратила подире му неволницата си Хабуб, за да види тя колко струва той пред хората, с които се хвали. Но както си вървял, нещо го подтикнало да се обърне. Видял Хабуб зад себе си, спрял се тя да го настигне и я запитал:

— Ти накъде си тръгнала, Хабуб?

— Господарката ме прати подире ти за това и това… — отговорила тя и му казала какво й била заръчала Зейн ал-Мауасиф.

— За бога, Хабуб! — възкликнал той. — Та аз вече наистина си нямам нищичко! Но малко ли обещания остават неизпълнени, а любовта остава задълго!

— Слушай, Масрур, успокой се! — рекла тя. — За бога, дано аз помогна вие да се съберете завинаги! — оставила го, върнала се бързо при господарката си и възкликнала: — За бога, господарке, това е мъж уважаван и почитан сред хората, всички слушат думата му!