Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Напълно излишно е, мадам — заяви мистър Домби, — да започвате подобни разговори.
— Смятахте ли, че ви обичам? Съзнавахте ли, че не ви обичам? Замисляли ли сте се някога за сърцето ми, или си поставихте за цел да спечелите нищо неструващата вещ? Имаше ли изобщо и слаб намек за подобно нещо при сключването на сделката ни? Независимо дали от ваша или от моя страна?
— Тези въпроси — обади се мистър Домби — нямат нищо общо с предмета на разговора ни, мадам.
Тя застана между него и вратата, за да му попречи да излезе, и като се изправи величествено в цял ръст, го погледна все така втренчено.
— Вие отговаряте на всеки един поотделно. Отговаряте им, преди да съм ги произнесла, виждам това. Как би могло да бъде другояче, след като вие знаете жалката истина не по-зле от мен? Кажете ми сега. Ако ви обичах предано, бих ли могла да направя за вас повече от това да ви отдам волята си и цялото си същество, както току-що пожелахте? Ако сърцето ми беше чисто и неподкупно, а вие бяхте мой идол, бихте ли могли да поискате повече? Бихте ли могли да получите повече?
— Навярно не, мадам — хладно отвърна той.
— Знаете колко съм различна. Ето, аз ви гледам и вие можете да прочетете бурното ми чувство към вас, изписано на лицето. — При тези думи гордо свитите устни не трепнаха, тъмните й очи не се озариха, а само продължаваха да го гледат все така съсредоточено и изпитателно. — Запознат сте, общо взето, с живота ми. Споменахте за майка ми. Смятате ли, че можете да ме унизите, пречупите и сломите и да ме принудите на покорство и послушание?
Мистър Домби се усмихна, както би се усмихнал на въпроса дали би могъл да събере десет хиляди лири.
— Ако тук става нещо необичайно — каза тя, като прекара леко ръка пред очите си, които нито за миг не промениха неподвижния си, застинал израз, — както знам, че тук се таят необичайни чувства — тя повдигна ръката, която притискаше към гърдите си, а после отново тежко я отпусна, — то тогава приемете, че и молбата, която ще отправя към вас, е странна. Да, аз възнамерявам — бързо рече тя, сякаш отвръщаше на нещо, изписало се върху лицето му — да отправя молба към вас.
Като наведе лице с леко снизходителен вид, от което твърдо колосаната му яка изскърца и изшумоля, мистър Домби седна на едно канапе наблизо, за да изслуша молбата.
— Ако повярвате, че и на мен ми се струва невероятно… — стори му се, че съзира сълзи да проблясват в очите й и със задоволство си помисли, че той ги е предизвикал, макар че нито една сълза не се стече по бузите й и тя продължаваше да го гледа все така втренчено като преди — че отправям молба към човек, станал мой съпруг, а още повече към вас, вие навярно ще й придадете по-голямо значение. Мрачната развръзка, към която сме се устремили и която навярно ще достигнем, няма да се отрази единствено на нас (това вероятно не би било важно), а и на други.
Други! Той разбра за кого се отнася думата и силно се намръщи.
— Обръщам се към вас в името на тези други. Също и заради самия вас. И заради себе си. Откакто сме се оженили, вие се държите високомерно с мен и аз ви отвръщам със същото. Всеки ден и всеки час вие показвате пред мен и всички наоколо, че считате съюза с вас за извънредно голяма чест, с която съм удостоена. Аз пък не считам, че е така, и съответно показвам своето отношение. Вие, изглежда, не разбирате или пък (доколкото това е във ваша власт) не възнамерявате да разберете, че всеки от нас трябва да си тръгне по свой път, а вместо това очаквате от мен проява на почит, която никога няма да получите.
Макар че изражението на лицето й не се промени, тя наблегна на думата „никога“ с дъха си.
— Аз не изпитвам нежни чувства към вас. Това ви е ясно. На вас ви е все едно дали ги изпитвам, или дали съм в състояние да ги изпитвам. И на мен ми е напълно ясно, че вие също не изпитвате нежни чувства към мен. Но ние сме свързани един с друг и както вече казах, връзката помежду ни засяга и други. Ние и двамата ще умрем. И двамата вече сме свързани със смъртта. Загубили сме и двамата малко дете. Нека да бъдем снизходителни!
Мистър Домби си пое дълбоко дъх, сякаш искаше да каже: „О! Това ли било всичко?“
— С никакво богатство — продължи тя и докато го гледаше, все повече пребледняваше, а блясъкът в сериозните й очи се засилваше — не биха могли да се купят тези мои думи или пък смисълът, вложен в тях. Веднъж изречени като безсмислена фраза, никакво богатство или власт не са в състояние да ги върнат назад. Тези думи са искрени. Аз съм ги претеглила. И ще изпълня това, с което се наемам. Ако вие обещаете от своя страна да бъдете снизходителен, то и аз от моя страна ще обещая да бъда снизходителна. Ние с вас сме извънредно нещастна съпружеска двойка и по различни причини всякакви чувства, освещаващи или оправдаващи брака, са изтръгнати с корен. С течение на времето обаче между нас би могло да възникне някакво приятелство или приспособимост един към друг. Ще се опитам да храня такива надежди, ако вие също се постараете. Ще живея с очакванията да прекарам по-добре и по-щастливо старостта си, отколкото младостта и зрялата възраст.