Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— По-нататък, мадам — продължи мистър Домби с властен и повелителен тон, — благоволете да разберете, че към мен трябва да се проявява почит и покорство. Че пред лицето на света трябва да ми се оказва явна и пълна почит, мадам. Свикнал съм с подобно нещо. Мое право е да го изисквам. Накратко казано, желая го. Гледам на него като на полагаща ми се отплата за високото обществено положение, с което съдбата ви дари. Според мен напълно в реда на нещата е както да се изисква от вас подобна почит, така и да я проявявате… Към мен! Към мен!
Тя не отвърна ни дума. Нито пък промени изражението си. Продължаваше да го гледа.
— Чух от майка ви, мисис Домби — отново заговори мистър Домби с достолепна важност, — това, което вие несъмнено знаете, а именно, че са й препоръчали Брайтън за възстановяване на здравето. Мистър Каркър бе така добър…
Внезапно изражението й се промени. Лицето и шията й пламнаха, сякаш бяха облени с яркочервената светлина на залязващо слънце. Промяната не убягна от погледа му и като я изтълкува посвоему, мистър Домби продължи:
— Мистър Каркър бе така добър да отиде там и за известно време да осигури къща. Сега, след завръщането си в Лондон, възнамерявам да предприема мерки, които считам за необходими за по-доброто водене на домакинството. Една от тях е да поканя на мястото на икономката (ако това може да се осъществи) една живуща в Брайтън много почтена дама, затруднена материално, на име мисис Пипчин, която преди е помагала на семейството и се е ползувала с моето доверие. За воденето на домакинството в дом като този, само формално оглавяван от мисис Домби, е необходим опитен човек.
Тя си бе променила позата, преди още той да е изрекъл тези думи, и сега седеше — наблюдавайки го все така втренчено — и непрестанно въртеше една гривна около китката си. Въртеше я не с леки, женски пръсти, а я натискаше и триеше о гладката кожа, докато на бялата ръка не се появи червена диря.
— Забелязах — каза мистър Домби, — и с това приключвам всичко, което счетох за нужно да ви кажа сега, мисис Домби… забелязах преди малко, мадам, че при споменаването ми на мистър Каркър вие реагирахте странно. В деня, когато пред това доверено лице аз изразих неодобрението си от начина, по който посрещате мои гости, вие решихте да възразите срещу неговото присъствие. Ще трябва да се въздържате от такива възражения, мадам, и занапред да свикнете с неговото присъствие вероятно в множество подобни случаи при положение, че не се възползувате от средството, което се намира във ваши ръце, и не ми давате основания за недоволство. Мистър Каркър — продължи мистър Домби, който, след като видя каква реакция бе предизвикал, възлагаше извънредно много на този начин за смиряване на гордостта у жена му и който навярно имаше твърде голямо желание да покаже властта си на въпросния джентълмен в една нова, победоносна светлина, — мистър Каркър се ползува с моето доверие, мисис Домби, но в същата степен би могъл да се ползува и с вашето. Надявам се, мисис Домби — продължи той след няколко секунди, през което време, в прилив на високомерие, доразви идеята си, — че няма да ми се наложи да възлагам на мистър Каркър да ви предава моето възражение или порицание, но като се имат предвид положението ми и репутацията ми, за мен би било унизително да влизам в чести, глупави пререкания с дама, която съм удостоил с най-голямата чест, каквато съм в състояние да окажа, и аз няма да се поколебая да прибягна до услугите му, в случай че ми се наложи.
„А сега — помисли си мистър Домби и се изправи със съзнание за собственото си морално величие — той бе по-непреклонен и непроницаем от всякога, — сега тя вече знае кой съм и какво е моето решение.“
Ръката, стискала гривната, сега силно притискаше гръдта, ала Едит продължаваше все така да го гледа със застинало лице, а после тихо рече:
— Почакайте! За бога! Трябва да говоря с вас!
А защо не проговаряше и каква бе тази вътрешна борба, която в продължение на няколко минути я лиши от способността да говори, докато лицето й в резултат на огромното усилие на волята си оставаше неподвижно като лицето на статуя — то бе обърнато към него, без да изразява нито отстъпчивост, нито неотстъпчивост, нито симпатия, нито омраза, нито гордост, нито смиреност — тя само го гледаше изпитателно.
— Съблазнявала ли съм ви някога, за да ви накарам да поискате ръката ми? Служила ли съм си с хитрости, за да ви спечеля? Била ли съм по-благоразположена към вас, докато ме преследвахте, отколкото съм била след сватбата? Била ли съм по-различна от сега?