Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Е, скъпи Грейнджби — каза мисис Скютън, — непрем трябва да обещ — някои думи тя изяждаше целите, а други — наполовина, — че дойдете скоро.
— Току-що ви казах, мадам — високо и отчетливо отвърна мистър Домби, — че ще дойда след ден-два.
— Бъдете благословен, Домбър!
При тези думи майорът, който бе дошъл да се сбогува с дамите и с невъзмутимото спокойствие на безсмъртно същество блещеше апоплектичните си очи срещу мисис Скютън, се обади:
— Ей богу, ма’ам, вие не каните стария Джо да ви посети!
— Жалък нещастник, кой е той? — изфъфли Клеопатра, но с едно потупване по бонето Флауърс сякаш намести паметта й и тя добави: — О! Имате предвид себе си, невъзпитано същество!
— Дяволски странно, сър! — прошепна майорът на мистър Домби. — Тежък случай. Винаги се е обличала леко. — Самият майор бе закопчан до брадата. — Ами кого другиго би могъл да има Дж. Б. предвид, като казва Джо, ако не стария Джо Багсток… Джоузеф… вашия роб… Джо, ма’ам? Ето! Ето го човека! Ето го и мяха му! — възкликна майорът, като звучно се удари в гърдите.
— Мила моя Едит… Грейнджби… извренно странно — раздразнено се обади Клеопатра, — че майор…
— Багсток! Дж. Б.! — извика майорът, като видя, че тя се запъва на името му.
— Е, няма значение! — отвърна Клеопатра. — Едит, любов моя, знаеш, че никога не съм помнила имена… за какво говорех? Ах, да!… Извренно странно, че толкова много хора искат да дойдат да ме видят. Не заминавам за дълго. Ще се върна. Сигурно могат да почакат, докато се завърна.
При тези думи Клеопатра огледа всички около масата и видът й беше много разтревожен.
— Не искам гости… наистина не искам гости — каза тя, — малко покой… и други подобни неща… са ми нужни. Никакъв отвратителен грубиян не трябва да се приближава до мен, докато не се отърся от тази скованост.
И като поднови маниерите си на кокетка — това бе ужасна гледка, — тя се опита леко да закачи майора с ветрилото си, но прекатури чашата на мистър Домби, намираща се в съвсем различна посока.
След това повика Уидърс и му нареди специално да се погрижи да се дадат нареждания за някои незначителни поправки в стаята й, които трябвало да бъдат приключени до нейното завръщане, и тъй като не се знаело кога точно ще се върне, необходимо било веднага да се пристъпи към поправките, понеже тя имала твърде много уговорки и най-различни хора щели да я посещават. Уидърс изслуша тези разпореждания с подобаваща почит и обеща да бъдат изпълнени. Когато обаче се отдръпна една-две крачки зад нея, той, изглежда, не можа да се сдържи да не хвърли многозначителен поглед на майора, който пък не можа да се сдържи да не хвърли многозначителен поглед на мистър Домби, който от своя страна не можа да се сдържи да не хвърли многозначителен поглед на Клеопатра, която не можа да се сдържи да не разтресе глава, смъквайки бонето си над едното око, както и да не тракне по чинията с ножа и лъжицата си, сякаш потракваше с кастанети.
Единствено Едит нито веднъж не повдигна очи към никого на масата, нито пък изглеждаше смутена от това, което говореше и вършеше майка й. Тя слушаше несвързаните й приказки или поне извръщаше лице към Клеопатра, когато старата жена я заговаряше. Отвръщаше с няколко думи, когато бе необходимо, а понякога прекъсваше безсмислената й реч и само с един звук връщаше мисълта й там, откъдето се бе отклонила. Майката, колкото и разсеяна да беше по отношение на всичко друго, в едно нещо проявяваше съсредоточеност — непрестанно да наблюдава дъщеря си. Тя гледаше красивото лице, неподвижно и строго като издялано от камък, ту с боязливо възхищение, ту с нелеп кикот (опитвайки се да предизвика усмивка върху нещо), ту капризно проливайки сълзи и ревниво поклащайки глава, сякаш се чувствуваше пренебрегната от дъщеря си — интересът й към Едит беше обаче траен и не се менеше като другите й приумици, а непрестанно я изпълваше. Понякога тя местеше поглед от Едит към Флорънс и отново пак към Едит и този поглед беше безумен. А понякога се опитваше да гледа другаде сякаш за да се откъсне от лицето на дъщеря си. Старата жена обаче беше принудена отново да погледне към дъщеря си, която никога не извръщаше лице към майка си — освен когато я заговаряше, — нито пък я безпокоеше с поглед.