Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Да, той искаше да я мрази и засилваше тази омраза, макар че от време на време около дъщеря му проблясваха искри от светлината, в която я бе видял през онази паметна вечер при завръщането му у дома с младата съпруга. Той съзнаваше, че тя е красива. Не отричаше, че е грациозна и очарователна и че бе изумен, когато тя се яви пред него с цялата прелест на напъпилата женственост. Но дори и това той й приписваше като вина. Предавайки се на мрачни и неблаготворни размишления, злочестият човек, смътно усещащ своето отчуждение от всички хора и несъзнателно копнеещ за това, което цял живот бе отблъсквал, си изгради превратна представа за своите права и оскърбления и благодарение на тях оправдаваше себе си пред дъщеря си. Колкото по-достойна от него обещаваше да стане тя, толкова по-гневен ставаше той, че в миналото тя не бе проявявала към него преданост и покорство. Кога е проявявала тя към него преданост и покорство? Чий живот украсява тя — неговия или този на Едит? Пред него ли първо бе проявила обаянието си или пред Едит? Нима отношенията помежду им някога, от самото й раждане досега, са приличали на отношения между баща и дъщеря! Те винаги са се чувствували чужди един на друг! Тя непрекъснато и навсякъде му се изпречва на пътя! Сега тя бе влязла в съюз срещу него. Самата й красота смекчаваше характери, неподатливи за него самия, и го обиждаше със своята противоестествена победа.
Възможно беше във всичко това да се долавяше неясният глас на събуденото в душата му чувство, макар и то да бе предизвикано от егоистичното съзнание, че е в нейна власт да въздействува над живота му. Той обаче заглушаваше далечния гръм посредством грохота от морето на гордостта му. Не признаваше нищо друго освен своята гордост. И в тази своя гордост, причиняваща му тревога, мъка и скръб, той я мразеше.
На мрачния, непреклонен, навъсен демон, който го бе обсебил, жена му с пълна сила му противопостави своята гордост, съвсем различна от неговата. Те никога не биха могли да имат щастлив съвместен живот. Нищо друго обаче не би могло да направи живота им по-нещастен от съзнателната и целенасочена борба на тези две страсти. Неговата гордост изискваше съхранение на върховната му власт и налагаше признание на тази власт от страна на жена му. Тя би предпочела смъртните мъки, но до последния миг не би отклонила от него своя надменен поглед, изразяващ спокойно, неумолимо презрение. Това признание бе получил той от Едит! Той дори и не подозираше през какви борби и бури бе минала тя, докато му окаже честта да приеме името му. Дори и не подозираше какъв компромис считаше, че е направила, като му е позволила да я нарече своя жена.
Мистър Домби реши да й покаже, че той властвува. Не би могла да съществува друга воля освен неговата. Той желаеше Едит да бъде горда, но гордостта му да произтича от него, а не да е насочена срещу него. Докато седеше сам, ожесточавайки сърцето си, той често чуваше как тя излиза или се прибира у дома, погълната от лондонския живот, като толкова се съобразяваше с неговите желания и нежелания, удоволствие или неудоволствие, колкото ако й бе коняр. Студеното й, пълно равнодушие — неговото собствено, неоспоримо притежание, присвоено от нея — го жегваше по-болезнено, отколкото би могло да го жегне каквото и да е друго отношение. И той се нае да я застави да се преклони пред неговата могъща и всевластна воля.
Дълго време го бяха занимавали тези мисли и една вечер, след като я чу да се прибира късно, отиде при нея в спалнята й. Тя бе сама, облечена в разкошен тоалет, и тъкмо се бе върнала от стаята на майка си. Когато я зърна, лицето й бе тъжно и замислено, но тя го забеляза още на прага, защото, като погледна в огледалото пред нея, той моментално съзря, също като в рамка на картина, смръщените вежди и помръкналото изражение върху красивото лице, които му бяха добре познати.
— Мисис Домби — заговори той още при влизането си, — разрешете ми да поговорим.
— Утре — отвърна тя.
— Сега е най-подходящият момент, мадам — рече той. — Забравяте положението си. Аз съм свикнал сам да си определям времето, а не други да ми го определят. Смятам, че не ви е много ясно кой и какъв съм аз, мисис Домби.