Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
След като приключи закуската, мисис Скютън — тя си даваше вид, че по момински леко се обляга на ръката на майора, но всъщност бе енергично подкрепяна от другата страна от прислужницата Флауърс, а отзад подпирана от пажа Уидърс — бе отведена до каретата, в която щеше да пътува заедно с Флорънс и Едит до Брайтън.
— Нима Джоузеф е хвърлен в пълно изгнание! — възкликна майорът, подал моравата си физиономия на стълбите. — По дяволите, ма’ам, нима Клеопатра е толкова коравосърдечна, че да забрани на предания й Антоний Багсток да се явява в нейно присъствие?
— Махайте се! — рече Клеопатра. — Не мога да ви понасям. Можете да ме посетите, когато се завърна, ако се държите добре.
— Кажете на Джоузеф, ма’ам, че може да живее с тази надежда — каза майорът, — иначе той ще умре от отчаяние.
Клеопатра потръпна и се облегна назад.
— Едит, скъпа — обърна се тя към дъщеря си. — Кажи му…
— Какво?
— Такива ужасни думи — рече Клеопатра. — Той си служи с такива ужасни думи!
Едит му направи знак да се оттегли, нареди да тръгват и остави неприятния майор на мистър Домби. Майорът се върна при него, свирукайки си.
— Чуйте какво ще ви кажа, сър — рече майорът, скръстил ръце отзад и широко разкрачил нозе, — една наша прелестна приятелка е закъсала.
— Какво искате да кажете, майоре? — осведоми се мистър Домби.
— Искам да кажа, Домби — отвърна майорът, — че в най-скоро време ще станете зет-сирак.
Това закачливо определение, изглежда, толкова малко се понрави на мистър Домби, че в знак на тържественост майорът приключи фразата си с конско пръхтене.
— По дяволите, сър — възкликна майорът, — няма никакъв смисъл да се скриват фактите. Джо е прям, сър. Такъв е по характер. Ако изобщо приемате стария Джо, трябва да го приемате такъв, какъвто е. Дж. Б. е дя-вол-ски ръждясала, ситна стара пила, ще се убедите в това. Домби — добави майорът, — майката на жена ви вече е поела.
— Опасявам се — с много философски тон отвърна мистър Домби, — че мисис Скютън е силно разтърсена.
— Разтърсена ли, Домби! — възкликна майорът. — Тя е разбита на парчета!
— Въпреки това обаче — продължи мистър Домби — промяната и грижите могат много да помогнат.
— Не вярвам, сър — обади се майорът. — По дяволите, сър, тя винаги се е обличала леко. Ако човек не се облича добре — каза майорът и закопча още едно копче на бежовата си жилетка, — няма на какво да разчита. Някои хора обаче искат да умрат. Те искат да го сторят. По дяволите, те ще го сторят. Те са упорити. Чуйте какво ще ви кажа, Домби. Може да не е красиво, може да не е изискано, може да е грубо и дръзко, но човешката природа ще се подобри здравата, сър, ако й се влее мъничко от истинската, стара, английска, Багстокова сила.
След като съобщи това ценно сведение, майорът, който безспорно бе действително син, независимо какви други качества притежаваше или искаше да притежава, за да се причисли към „истинската, стара, английска порода“ (тази порода никога не е била точно определяна), замъкна рачешките си очи и апоплексията си в клуба и цял ден се дави там.
Клеопатра, ту сприхава, ту самодоволна, ту будна, ту спяща, но неизменно млада, пристигна същата вечер в Брайтън, разпадна се както винаги на части и бе сложена в кревата. Там мрачната фантазия би могла да си представи как един по-страшен скелет от прислужницата — прислужницата би трябвало да представлява това — дебне край розовите завеси, закарани там, за да хвърлят ярките си отблясъци върху Клеопатра.
Решено бе на висш съвет на медицинските светила, че тя трябва всеки ден да се разхожда с карета и че е необходимо всеки ден да слиза и да се движи сама. Едит бе готова да я съпровожда — тя винаги бе готова да я съпровожда, с неизменното си, безучастно внимание и застинала хубост — и те се отправяха с каретата на път, само двете, тъй като сега, когато състоянието на майка й се бе влошило, Едит изпитваше безпокойство в присъствието на Флорънс. Тя целуваше Флорънс и й казваше, че предпочитат да бъдат сами.
Един ден мисис Скютън се намираше в неопределеното състояние на придирчивост и ревнивост, което бе развила при възстановяването си от първия удар. След като известно време седя безмълвно в каретата, наблюдавайки Едит, тя пое ръката й и горещо я целуна. Ръката нито се протегна сама, нито се отдръпна, а просто позволи да я вземат и когато се освободи, се отпусна отново, сякаш бе безчувствена. Като видя това движение, Клеопатра започна да хленчи, да ридае и да разправя каква майка е била и как са я забравили. Тя продължи да върши това на произволни промеждутъци дори и след като слязоха. Старата жена закуцука напред със съвместното съдействие на Уидърс и бастуна, Едит вървеше редом до нея, а каретата бавно ги следваше на малко разстояние отзад.