Зовът на барабана [bg]

Вместо да го пусне, тя се свлече на колене.

Роджър отстъпи леко назад, сепнат.

— Господи, сигурна ли си, че искаш да го направиш? — Той не беше сигурен дали се надява да го направи. Косата ѝ гъделичкаше бедрата му, а членът му трепереше от отчаяна нужда. В същото време не искаше да я изплаши или отврати.

— Ти не искаш ли да го направя? — Ръцете ѝ се движеха по задната част на бедрата му, колебливи и гъделичкащи. Той почувства как всеки косъм по тялото му настръхна, от коленете до кръста. Чувстваше се като сатир — с кози крака и смрадлив.

— Ами… искам. Но не съм се къпал от дни — каза той, като непохватно се опитваше да се отдръпне.

Тя нарочно прокара нос по корема му и надолу, вдишвайки дълбоко. Кожата му настръхна и тръпката нямаше нищо общо с температурата на въздуха.

— Миришеш хубаво — прошепна. — Като голямо мъжко животно.

Той стисна здраво главата ѝ, пръстите му се оплетоха в гъстата копринена коса.

— За това си много права — прошепна. Ръката ѝ легна на китката му, лека и топла. Господи, тя беше топла.

Без да го иска напълно, разхлаби хватката си; косата ѝ се спусна по бедрата му и тогава спря да мисли, сякаш цялата кръв напусна мозъка му и се устреми надолу с голяма скорост.

— Дое ли го прая?

— Какво? — Изтръгна се от унеса за миг, когато тя се отдръпна и отметна косата от лицето си.

— Питам добре ли го правя?

— О… Ами… мисля, че да.

— Мислиш? Не си ли сигурен? — Тя като че ли възвръщаше самообладанието си така бързо, както той губеше своето; чуваше потиснатия смях в гласа ѝ.

— Ами… не. Ами никога не… никой не е… да, така мисля. — Той пак хвана главата ѝ и я дръпна нежно напред.

Стори му се, че тя издава някакво тихо жужене дълбоко в гърлото си. Може би беше от неговата кръв, която бумтеше в изопнатите вени, кипеше на силни течения, като океанска вода, която се блъска в скалите. Още минута и той щеше да избухне.

Отдръпна се, преди да е възразила, и я изправи на крака, после я накара да легне на купчината слама, където бяха захвърлили дрехите си.

Очите му бяха свикнали с тъмното, но звездната светлина от прозореца бе твърде слаба и не можеше да види нещо повече от очертания и форми, бели като мрамор. Не студени обаче. Изобщо не бяха студени.

Той пристъпи към своя дълг с вълнение и предпазливост; беше опитвал това само веднъж, но го посрещна женски хигиенен продукт, който миришеше на цветя като църквата на баща му в неделя.

Бриана не миришеше така. От миризмата ѝ му се прииска да пропусне всички увертюри и да се отдаде сляпо на похотта си.

Вместо това пое дълбоко дъх и я целуна точно над тъмните къдрици.

— По дяволите! — каза той.

— Какво има? — попита тя притеснена. — Да не мириша лошо?