Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Навесът беше на известно разстояние от кръчмата, тъмен и тих. Те спряха отвън и изчакаха, но от кръчмата не се чу нищо повече. Всички прозорци на горния етаж бяха тъмни.
— Дано Лизи си е легнала.
Той смътно се зачуди коя е Лизи, но не му пукаше. Сега виждаше лицето ѝ ясно, макар че нощта лишаваше кожата ѝ от цветове. Приличаше на арлекин; белите бузи, насечени от сенките на листа, обрамчени от тъмната коса, очите — тъмни триъгълничета над дръзката ярка уста.
Хвана ръката ѝ, длан до длан.
— Знаеш ли какво е обричането?
— Не точно. Нещо като временен брак?
— Почти. На Островите и в отдалечените части на Северна Шотландия, където наблизо няма свещеник, мъж и жена се събират чрез стискане на ръцете; обричат се един на друг за година и един ден. В края на тази година и един ден те трябва да намерят свещеник и да се оженят за постоянно или да се разделят.
Ръката ѝ се стегна в неговата.
— Не искам нищо временно.
— Аз също. Но едва ли ще намерим лесно свещеник. Тук още няма църкви; най-близкият сигурно е в Ню Берн. — Той вдигна сплетените им ръце. — Казах, че те искам цялата и ако не ме обичаш достатъчно, за да се омъжиш за мен…
Ръката ѝ стисна неговата силно.
— Обичам те.
— Добре.
Пое си дълбоко дъх и започна:
— Аз, Роджър Джеремая, взимам Бриана Елън за моя законна съпруга. Давам ти всичко свое и ще те почитам с тялото си… — Ръката ѝ потрепна в неговата и той я стисна. Който беше измислил тази клетва, бе разбирал нещата добре.
— … в болест и в здраве, в богатство и в бедност, докато смъртта ни раздели.
Ако дам такава клетва, ще я спазвам — каквото и да ми струва. Дали още мислеше така?
Тя вдигна сплетените им ръце и заговори с искрено убеждение:
— Аз, Бриана Елън, взимам теб, Роджър Джеремая… — Гласът ѝ бе малко по-силен от ударите на сърцето му, но той чуваше всяка дума. Вятър мина през дървото, разклати листата и вдигна косата ѝ.
— … докато смъртта ни раздели.
Сега тази фраза значеше нещо повече и за двамата, отколкото би означавала преди няколко месеца, помисли си Роджър. Преходът през камъните те караше да осъзнаеш колко крехък е животът.
Настъпи тишина, нарушавана само от шепота на листата над тях и далечните гласове от кръчмата. Той вдигна ръката ѝ към устата си и я целуна по кокалчето на безименния пръст, където един ден — с Божията воля — щеше да е венчалната ѝ халка.
Беше по-скоро голяма барака, отколкото обор, макар че имаше кон или муле, което шаваше до яслата си в дъното. Миришеше силно на хмел, така силно, че успяваше да потуши миризмите на сено и тор; в „Синият бик“ си варяха бирата. Роджър се чувстваше пиян, но не от алкохол.
Беше много тъмно и събличането ѝ бе както дразнещо, така и удоволствие.
— А аз си мислех, че на слепите им трябват години, за да се изостри сетивото им за допир — промърмори той.
Топлият дъх на смеха ѝ докосна шията му и накара косъмчетата по тила му да настръхнат.
— Сигурна ли си, че не е като в стихотворението за петимата слепци и слона? — попита тя. Посегна към отвора на ризата му и плъзна ръка вътре.
— „Не, звярът е като стена“ — цитира той. Пръстите му се свиха и изпънаха, докато изследваха чувствителната плът около зърното ѝ. — „Стена с косми.“ Господи, настръхнала стена.
Тя се засмя отново и той сведе глава, откри устата ѝ от първия опит, слепешката, неотклонно като прилеп, който лапва муха във въздуха.
— Амфора — промърмори до широката сладка извивка на устните ѝ. Ръцете му се плъзнаха по извивката на хълбока ѝ, свиха се по гладката, солидна, вечна и изящна извивка на древна амфора, която обещаваше изобилие. — Като гръцка ваза. Господи, имаш най-красивия задник!
— Значи като ваза, а?
Тя вибрираше до него, трепетът на смеха премина от устните ѝ в неговите и в кръвта му като инфекция. Ръката ѝ се плъзна по неговия хълбок и нагоре, дългите пръсти започнаха да разхлабват връзката на бричовете, действаха колебливо, а после по-уверено издърпаха ризата му.
— „Не, този звяр е като въже“… олеле…
— Спри да се смееш, по дяволите.
— … като змия… не… е, може би кобра… Господи, как наричаш това?
— Имах един приятел, който го наричаше „Господин Щастливец“ — каза Роджър леко замаян, — но това е твърде лековато за моя вкус. — Хвана я над лактите и я целуна отново, достатъчно дълго, за да спре всякакви по-нататъшни сравнения.
Тя още трепереше, но той не мислеше, че е от смях. Плъзна ръка около нея и я притисна към себе си, изумен както винаги от ръста ѝ — и много по-изумен сега, когато беше гола, със сложните равнини на кости и мускули, които се трансформираха в усещания в ръцете му.