Зовът на барабана [bg]

— Мислех, че си намерила друг! Писмата ти през последните месеци бяха… а после и онова, последното. Бях сигурен, че си намерила друг. Затова искам да те набия — не задето ме излъга или тръгна, без да ми кажеш, — а защото ме накара да си помисля, че съм те загубил!

Тя помълча за миг. После ръката ѝ се появи от мрака и докосна много леко лицето му.

— Съжалявам — каза тихо. — Не исках да си помислиш това. Исках само да не разбереш, докато не стане твърде късно. — Извърна глава към него, силуетът ѝ се очертаваше на слабата светлина от улицата. — А ти как разбра?

— От кашоните ти. Пристигнаха в колежа.

— Какво? Но аз им казах да ги изпратят в края на май, когато ще бъдеш в Шотландия!

— Трябваше да съм там, но в последната минута изникна конференция, която ме задържа в Оксфорд. Дойдоха в деня, преди да тръгна.

Вратата на кръчмата се отвори и оттам заструи светлина, чуваше се шум, група клиенти излизаха. Гласове и стъпки минаха покрай убежището им, стряскащо близо. И двамата не продумаха, докато звуците не затихнаха. После, в тишината, той чу как кестен пада през листата и отскача на шумата до тях.

Гласът на Бриана бе странно дрезгав.

— Мислил си, че има друг… и все пак си тръгнал след мен?

Той въздъхна, гневът си отиде така внезапно, както се появи. Отметна влажната коса от лицето си.

— Щях да дойда, дори да се беше омъжила за краля на Сиам. Проклета жена.

Тя беше само светло петно в мрака. Той видя някакво движение, когато тя се наведе да вземе падналия кестен и започна да си играе с него. Накрая пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Говориш за биене на съпруги.

Той замълча. Щурчетата пак спряха.

— Нали каза, че си сигурна. Истина ли беше?

Настъпи тишина, колкото един удар на сърцето, колкото цяла вечност.

— Да — отвърна тихо тя.

— В Инвърнес ти казах…

— Каза, че ме искаш или цялата — или нищо. Аз казах, че разбирам. Сигурна съм.

Ризата ѝ се бе измъкнала от бричовете, докато се бореха, и се развяваше около нея на слабия горещ бриз. Той посегна отдолу и докосна голата ѝ кожа, която настръхна под допира му. Придърпа я към себе си, прокара ръце по голия ѝ гръб и раменете под ризата, зарови лице в косата ѝ, в шията, изследваше я, питаше с ръце — дали е била искрена?

Тя хвана раменете му и се наведе назад. Да, искрена беше. Той отговори без думи, отвори предницата на ризата ѝ и я раздели. Гърдите ѝ бяха бели и меки.

— Моля те — каза тя. Ръката ѝ беше на тила му и го притискаше към нея. — Моля те!

— Ако го направя сега, ще е завинаги — прошепна той.

Тя едва дишаше, но беше застинала, позволи на ръцете му да идат където пожелаят.

— Да — отвърна.

Вратата на кръчмата се отвори отново и те се разделиха стреснати. Той я пусна и се изправи, посегна да ѝ помогне да стане, после изчака гласовете да отминат.

— Хайде — рече ѝ и се шмугна под надвисналите клони.