Зовът на барабана [bg]

— Затова ли? Затова ли не ми каза? Защото ме обичаш? Господи!

Пусна я и легна върху нея. Обхвана лицето ѝ и се опита да я целуне отново. Тя тласна рязко хълбоци, вдигна крака от двете му страни и го стисна с бедра през ребрата.

Той се претърколи, за да се освободи от хватката ѝ, и легна по гръб, а тя мина върху него. Стисна кичур от косата ѝ и придърпа задъхан главата ѝ надолу.

— Престани. За бога, престани, това да не ти е спаринг?

— Пусни ми косата. — Тя разтърси глава, за да се освободи от ръката му. — Мразя да ми дърпат косата.

Той я пусна и плъзна ръка по шията ѝ, пръстите му се свиха на тила ѝ, палецът му легна на пулса. Бумтеше като чук; неговият също.

— Ами ако те удуша?

— Няма да ми хареса.

— На мен също. Махни си ръката от врата ми.

Тя бавно се надигна от него. Той още беше задъхан, но не от душене. Не искаше да пуска врата ѝ. Не защото се страхуваше, че тя ще избяга, а защото не можеше да понесе да изгуби допира ѝ. Копнееше от толкова време за него.

Тя посегна нагоре и хвана китката му, но не дръпна ръката му. Усети я как преглъща.

— Добре — прошепна той. — Кажи го. Искам да го чуя.

— Обичам… те — каза тя през зъби. — Сега разбра ли?

— Да, разбрах. — Обхвана лицето ѝ много нежно и я придърпа надолу. Ръцете ѝ потрепериха и поддадоха под нея.

— Сигурна ли си?

— Да. Какво ще правим сега? — попита и се разплака.

— Ние — Тя бе казала „ние“. Беше казала, че е сигурна.

Роджър лежеше в прахта на пътя, насинен, мръсен и гладен, до гърдите му трепереше и плачеше жена, която от време на време го удряше с юмрук. Никога не бе изпитвал такова щастие.