Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Защо не си говорят за нещо важно? — промърмори Каралайн.
Мин извърна глава, за да скрие леката си усмивка. Лейди Каралайн не изглеждаше и наполовина толкова недоволна, колкото се преструваше. Тя самата никога не се беше интересувала дали някой я смята за хубава, или не. Е, поне допреди да срещне Ранд. Носът на Дарлин май не беше чак толкова дълъг.
— Щях да го оставя да си вземе Каландор от Камъка — каза след малко Дарлин, — но не можех да остана настрани, когато той доведе айилските нашественици в Тийр.
— Чел съм Пророчествата за Дракона — отвърна Ранд. Хубав бе задникът на коня, но не беше по-хубав от този на ездача му, прецени Мин. — Камъкът трябваше да падне преди той да вземе Каландор — продължи Ранд. — Както чувам, други тайренски лордове го следват.
Дарлин изсумтя.
— Пълзят раболепно и му ближат ботушите! И аз можех да го последвам, ако той искаше това, ако… — Той въздъхна и поклати глава. — Твърде много „ако“, Томас. Има една пословица в Тийр. „Всяка кавга се забравя, но кралете не забравят никога.“ Тийр не е имал крал от Артур Ястребовото крило насам, но смятам, че Преродения Дракон твърде много прилича на крал. Не, той ме е обвинил в измяна, както той го нарича, и сега не ми остава нищо освен да продължа, откъдето съм започнал. Ако е волята на Светлината, може отново да видя Тийр свободен и независим, преди да умра.
Трябваше да е работа на тавирен, реши Мин. Този човек никога нямаше да говори по такъв начин с някой случайно срещнат, все едно дали е предполагаемият братовчед на Каралайн Дамодред, или не. Но какво ли си мислеше Ранд? Нямаше търпение да му каже за короната.
След като прехвърлиха поредния хълм, изведнъж се натъкнаха на отряд копиеносци с очукани ризници и шлемове, които им отдадоха чест. Наляво и надясно сред дърветата се виждаха други караулни отделения. Лагерът се простираше под тях и нагоре по следващия хълм. Всяка от шатрите беше голяма, със знамето на един или друг благородник, увиснало вяло на върха й. Конете стояха на няколкото коневръза, а около хиляда мъже и шепа жени обикаляха около готварските огньове и фургоните. Никой не надигна възглас, когато водачите им влязоха в стана.
Мин ги заоглежда над кърпата, която бе притиснала на носа си заради прахта, без да се притеснява дали Каралайн ще забележи какво прави. Обезсърчени лица ги проследяваха по пътя, мрачни лица на хора, разбиращи, че са попаднали в клопка. Тук-там кон на един или друг знатен род висеше вдървено над главата на някой мъж, но повечето като че ли носеха това, което можеха да си намерят — различни части от доспехи, които често нито си съвпадаха, нито им бяха по мярка. Доста много мъже обаче, твърде високи за кайриенци, носеха червени камизоли под изпочуканите си метални нагръдници. Мин забеляза един почти протрит бял лъв, извезан върху мръсен червен ръкав. Каралайн не поглеждаше настрани, докато яздеха през стана, но щом се приближеха до някой от мъжете с мръсните червени дрехи, присвиваше устни.
Дарлин скочи от седлото си пред една огромна шатра, най-голямата, която Мин бе виждала, по-голяма от всяка, която можеше да си представи — огромен овал с червени ивици, блестящ под слънцето като коприна, с цели осем високи конични върха, всеки с Изгряващото слънце на Кайриен, златно върху синьо поле. Струни на арфа подрънкваха сред шумния като гъши крясък хор от мърморещи гласове. Щом слугите отведоха конете им, Дарлин подаде ръка на Каралайн. След много дълга пауза тя леко опря връхчетата на пръстите си на китката му и го остави да я придружи вътре.
— Милейди съпруго? — промърмори й Ранд с усмивка и протегна ръка.
Мин изсумтя и сложи ръка върху неговата. Беше готова да го удари. Нямаше право да се шегува с това. Никакво право нямаше да я води тук, все едно дали беше тавирен, или не. Тук можеха да го убият, да го изгори дано! Но интересуваше ли го дали тя щеше да преживее остатъка от живота си в плач? Тя докосна със свободната си ръка платнището, докато влизаха, и поклати глава в почуда. Наистина беше от коприна. Копринена шатра?
Щом влязоха, тя усети, че Ранд се вкочани. Свитите на Дарлин и Каралайн се бутаха около тях и мърмореха неискрени извинения. Между четирите главни пилона на шатрата бяха разпънати дълги походни дървени маси, огъващи се под тежестта на безбройни блюда с храна и напитки над застланите за под килими. И гъмжеше от хора — кайриенска знат в най-хубавите си одежди, неколцина воини с бръснати отпред глави, явно мъже от висок ранг, ако се съдеше по фината кройка на палтата им. Бардове крачеха сред множеството и свиреха с позлатените си арфи. Но очите на Мин бяха притеглени към извора на тревогата на Ранд — три Айез Седай с шалове съответно със зелени, кафяви и сиви ресни. Образи и цветове проблясваха около тях, но не и нещо, което Мин можеше да разгадае. А малко встрани имаше и още една — жена със спокойно, закръглено лице. Още образи и още ярки цветове, но единственото, което накара Мин да втренчи поглед, се оказа шалът с червените ресни, преметнат над пълничките й ръце.