Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Мин, аз… не бива да спирам, докато още съм сигурен, че действа — отвърна той бавно, а после бързо се обърна и продължи да рови в гардероба. — Това ще свърши работа — възкликна той, като измъкна едно съвсем просто палто от зелена вълна. — Не знаех, че е тук.
Беше палтото, което бе облякъл на връщане от Думайски кладенци, и тя забеляза как ръцете му се разтрепериха. С привидна небрежност тя стана, отиде при него, прегърна го, притискайки палтото между двамата, и опря глава на гърдите му.
— Обичам те — само промълви тя — и нищо повече. Можеше да напипа под ризата му кръглия полуизцерен белег на левия му хълбок. Спомняше си кога го бе получил, сякаш беше вчера. Тогава за пръв път го беше държала в прегръдките си, а той лежеше в несвяст, почти мъртъв.
Дланите му се притиснаха в гърба й, стиснаха я здраво, изкараха дъха й, но после — разочароващо — я пуснаха. Стори и се, че той промърмори нещо, че „не е честно“. Нима си мислеше за Морския народ, докато тя го прегръщаше? Всъщност имаше право. Вярно, че Мерана беше Сива, но за Морския народ говореха, че могат да накарат и една доманка да се изпоти. Имаше право, но… Тя си помисли дали да не го срита все пак по глезена. Той я отдръпна от себе си полека и започна да си навлича палтото.
— Ранд — каза му тя твърдо, — не можеш да си сигурен, че ще подейства, само защото подейства на Харайн. Ако това, че си тавирен, действаше винаги и на всички, досега щеше да си накарал всеки владетел по света да ти коленичи, в това число и Белите плащове.
— Аз съм Преродения Дракон — отвърна й той надменно — и днес мога да направя всичко. — Надигна колана с меча си и се препаса. Сега коланът беше с обикновена бронзова тока — позлатената драконова глава лежеше на покривката на леглото. Дълги ръкавици от тънка черна кожа покриха златогривите глави на ръцете му и жигосаните чапли на дланите му. — Но не приличам на него, нали? — Той разпери ръце и се усмихна. — Няма да го разберат преди да е станало късно.
Тя едва се сдържа да не вдигне отчаяно ръце.
— Но и на глупак не приличаш чак толкова. — И го остави да го схване както си иска. Идиотът му с идиот я изгледа накриво, сякаш не беше сигурен какво му каза. — Ранд, още щом видят айилците, те или ще се разбягат, или ще започнат да се бият. Като не искаш да вземеш някоя Айез Седай, вземи поне Аша’ман. Една стрела само и си мъртъв, все едно дали си Преродения Дракон, или последният козар!
— Но аз съм Преродения Дракон, Мин — отвърна той сериозно. — и тавирен. Тръгваме сами, само ти и аз. Ако все още искаш да дойдеш, разбира се.
— Никъде няма да ходиш без мен, Ранд ал-Тор. — Сдържа се да му каже, че ще се овеси като букаи на крака му, ако го стори. Еуфорията му беше почти толкова лоша, колкото мрачната тъга, която така често го обземаше. — На Нандера никак няма да й хареса. — Не разбираше какво точно става между него и Девите — нещо много особено, при всички положения, поне според това, което бе видяла — но всяка надежда, че би могла да го спре, се стопи, след като той й се ухили като момче, измъкнало се от майка си.
— Тя няма да разбере, Мин. — Очите му дори заблещукаха! — Това го правя непрекъснато и те никога не го разбират. — И той й протегна облечената си в ръкавица ръка, сякаш очакваше да скочи от радост, че я кани.
Всъщност нищо не й оставаше освен да пооправи зеленото си сетре, да хвърли поглед в огледалото, за да се увери, че косата й е оправена… и да хване ръката му. Белята бе в това, че тя наистина бе готова да скочи, само ако й махнеше с пръст — просто искаше да е сигурна, че той няма да го разбере.
В преддверието той направи Праг над златния Слънчев изгрев, вграден в пода, и тя го остави да я преведе и да се озоват в подножието на някакъв хълмист лес, застлан с изсъхнали листи. Някаква птица прелетя над тях, размахала червени криле. Катеричка скокна на един клон и им зацвърча възбудено, мятайки пухкавата си опашка с бяло връхче.
Не приличаше по нищо на горите, които тя помнеше в околностите на Бейрлон — всъщност същинските гори около Кайриен не бяха много. Повечето дървета отстояха едно от друго на пет до десет крачки, висок кожолист и пинии, още по-високи дъбове и дървета, които тя не познаваше, осеяли низината, сред която стояха двамата с Ранд, и нагоре по склона, само на няколко разтега от тях. Дори ниската растителност под тях изглеждаше по-рехава, отколкото у дома — храсти, шипки и трънаци, пръснати на групички, макар че някои от тях съвсем не бяха ниски. И всичко беше кафяво и сухо. Тя измъкна от ръкава си поръбена с дантела кърпа, изтри потта, която изведнъж изби по лицето й, и попита: