20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Не сте ми говорили нищо за това обстоятелство, Арамис — забеляза Атос.
— Наистина ли? … Е, забравил съм. Извинете.
— А сега какво ще правим до довечера? — попита Атос. — Май че нямаме никаква работа.
— Вие забравяте, приятелю, че имаме неотложна работа.
— Де?
— В Шпрантон, дявол да го вземе! Там се надявам да срещна — така поне той ми обеща — някой си господин дьо Шатийон, когото отдавна мразя
— Защо?
— Защото е брат на някой си господин дьо Колини.
— А. наистина, забравих… който се домогваше до честта да бъде ваш съперник. Той беше жестоко наказан за тая си дързост, мили мой. и наистина би трябвало да се задоволите с това.
— Да. би трябвало, но какво да правя, като не мога да се задоволя. Аз съм злопаметен и това е единственото, което имам от църквата. Впрочем разбирате, Атос, вие съвсем не сте задължен да ме придружавате.
— Хайде де. вие се шегувате!
— В такъв случай, мили мой, ако сте решили да дойдете с мене. няма време за губене. Барабанът би. срещнах топовете, които тръгваха, и видях гражданите, които се строяваха за бои на площада пред кметството; сигурно те се сражават край Шарантон, както вчера каза херцог дьо
Шатийон.
— Аз мислех, че съвещанията през тая нощ са променили отчасти войнственото настроение.
— Да, без съмнение, но все пак ще се бият — най-малко за да прикрият по-добре тия съвещания.
— Горките французи! — каза Атос. — Те ще се бият и ще умрат, за да се върне Седан на господин дьо Буйон, за да се даде адмиралски чин на господин дьо Бофор и коадюторът да стане кардинал.
— Хайде, хайде, мили мой — забеляза Арамис, — признайте си, че нямаше да философствувате толкова много, ако вашият Раул не трябваше да участвува в цялата тая бъркотия.
— Може би не грешите, Арамис.
— Тогава да отидем там, където се бият; това е сигурно средство Да Измамерим отново д’Артанян, Портос, и Може би дори Раул.
— Уви! — прошепна Атос.
— Добри ми приятелю — рече Арамис, — сега, когато сме в Париж, трябва, повярвайте ми, да изоставите навика да въздишате непрекъснато. Дявол да го вземе, трябва да се съобразяваме с обстоятелствата, Атос! Нима не сте вече военен и сте станал духовно лице? Гледайте, ето минават парижани … Ей богу, просто съблазнително! … А вижте оня капитан, осанката му е почти военна!
— Те излизат от улица дю Мутон.
— С барабан начело, като истински войници! Но погледнете тоя юначага, как се клатушка, как се пъчи!
— Охо! — извика Гримо.
— Какво? — попита Атос.
— Планше, господине.
— Вчера лейтенант — каза Арамис, — днес капитан, а утре сигурно полковник; след една седмица тоя юначага ще стане маршал на Франция.
— Да го поразпитаме — каза Атос.
Двамата приятели се приближиха до Планше. Той беше извънредно горд, че са го видели, когато командува, и благоволи да обясни на двамата благородници, че получил заповед да заеме позиция на площад Роял с двеста души, като образува ариергард на парижката армия, и оттам, в случай на нужда, да потегли към Шарантон.
Атос и Арамис отиваха в същата посока и придружиха Планше до площада.
Планше направи много изкусно няколко маневри с хората си на площад Роял и ги строи зад дълга редица от граждани, разположила се в улицата и предградието Сент Антоан в очакване на бойния сигнал.
— Днес ще падне бой — каза Планше с войнствен тон.
— Да, без съмнение — отговори Арамис. — Но оттук до неприятеля е далеч.
— Господине, скоро разстоянието ще се съкрати — забеляза един десетник.
Арамис кимна с глава, а след това се обърна към Атос и каза:
— Съвсем нямам намерение да лагерувам на площад
роял с тия хора. Искате ли да вървим напред? Ще видим всичко по-добре.
— При това господин дьо Шатийон няма да дойде да ни търси на площад Роял, нали? Да вървим напред, приятелю мой.
— А и вие, струва ми се, трябва да си видите сметките с господин дьо Фламаран?
— Приятелю мой — каза Атос, — аз реших твърдо да не вадя шпагата, ако не ме принудят да направя това.
— А откога?
— Откак извадих ножа.
— Ах, пак спомен за господин Мордаунт! Е, мили мой, липсваше ви само угризението на съвестта, задето сте го убили!
— Шт! — каза Атос и сложи пръст на устните си с присъщата само на него тъжна усмивка. — Да не говорим повече за Мордаунт, това ще ни докара нещастие.
И Атос препусна към Шарантон, най-напред през предградието, а после по Феканската долина, почерняла от въоръжени граждани.
От само себе си се разбира, че Арамис не изоставаше.