20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Като го видя, полкът на коринтския архиепископ, когото въпреки всичките си усилия коадюторът не можа да преустрои, се хвърли сред парижките отряди, събори всичко и избяга в Шарантон, през който премина, без да се спира. Увлечен от него, коадюторът мина отново край Атос, Арамис и Раул.
— Аха! — каза Арамис, който в завистта си не можеше да не се радва на поражението, претърпяно от коадютора. — Като архиепископ, ваше преосвещенство, вие трябваше да знаете светото писание.
— Че какво общо има светото писание с това, което ми се случва? — попита коадюторът.
— Днес господин принцът постъпи с вас като апостол Павел в първото послание към коринтяните.
— Хайде, хайде, това е духовито, но не е време за духовитости! — каза Атос. — Напред, напред, или по-скоро назад, защото, струва ми се, че фрондьорите изгубиха сражението.
— Все ми е едно — отговори Арамис. — Аз дойдох тук само за да се срещна с господин дьо Шатийон. Срещнах го и съм доволен; дуел с един Шатийон е ласкателно нещо!
— И отгоре на това пленник — рече Атос, като показа Раул.
Тримата конници продължиха пътя си в галоп.
Младежът потрепера от радост, като видя отново баща си. Те препускаха един до друг: лявата му ръка лежеше в дясната ръка на Атос.
Когато се отдалечиха от бойното поле, Атос запита младежа:
— Защо бяхте в първите редици на сражаващите се, приятелю мой? Струва ми се, че не ви беше мястото там, защото не бяхте добре въоръжени.
— Да, не трябваше да участвувам в боя, господине. Беше ми възложено поръчение до кардинала и тръгнах за Рюей, когато видях господин дьо Шатийон, готов за бой, и почувствувах желание да се бия заедно с него. Тогава
той ми съобщи, че двама конници от парижката армия ме търсят, и ми спомена името на граф дьо Ла Фер.
— Как, вие знаехте, че сме там, и поискахте да убиете вашия приятел кавалера?
— Аз не познах господин кавалера под доспехите му — отговори Раул, като се изчерви, — но трябваше да го позная по ловкостта и хладнокръвието му.
— Благодаря за комплимента, млади приятелю — каза Арамис, — личи си кой ви е учил на учтивост. Но вие казвате, че отивате в Рюей?
— Да.
— При кардинала?
— Именно. Нося писмо от господин принца за негово високопреосвещенство.
— Трябва да го занесе — рече Атос.
— О, почакайте, няма нужда от лъжливо великодушие, господин графе! Дявол да го вземе! Нашата участ и което е по-важно, участта на нашите приятели е може би в това писмо.
— Но младежът трябва да изпълни дълга си — възрази Атос.
— Преди всичко, господин графе, вие забравяте, че тоя младеж е пленник. Следователно ние действуваме по всички правила на войната. При това победените не трябва да бъдат много придирчиви в избора на средствата. Дайте писмото, Раул.
Раул се поколеба и погледна Атос, сякаш искаше да прочете в очите му какво трябва да прави.
— Дайте писмото, Раул — каза Атос. — Вие сте пленник на кавалера д’Ербле.
Раул се подчини с неудоволствие. Но Арамис, не тъй добросъвестен като граф дьо Ла Фер, грабна бързо писмото, прочете го и като го подаде на Атос, каза:
— Вие, който сте вярващ, прочетете и помислете върху това, което е написано тук. Ще видите, че самото провидение ни даде в ръцете това писмо, за да знаем съдържанието му.
Атос взе писмото и сбърчи хубавите си вежди, но мисълта, че в писмото става дума за д’Артанян, му помогна да надвие отвращението си към четене на чужди писма.
Ето съдържанието на писмото:
„Ваше високопреосвещенство, довечера ще ви изпратя, за да подсилите отряда на господин дьо Коменж, исканите от вас десет души. Те са храбри войници и могат да се справят с двамата опасни противници, от ловкостта и решителността на които се страхува ваше високопреосвещенство“.
— Охо! — прошепна Атос.
— Е, какво ще кажете за тия двама противници, които не може да опази отрядът на Коменж, а са необходими още десет храбри войници? — попита Арамис. — Не приличат ли като две капки вода на д’Артанян и Портос?
— Ще употребим целия ден за търсене в Париж — каза Атос — и ако до довечера не научим нищо, ще тръгнем по пътя за Пикардия. Сигурен съм, че благодарение на д’Артаняновата изобретателност ще намерим някое указание, което ще разпръсне всичките ни съмнения.
— И тъй, да претърсим Париж и преди всичко да запитаме Планше дали не е чул нещо за бившия си господар.
— Бедният Планше! Лесно ви е да говорите така, Арамис, той навярно е загинал в сражението. Всички войнствени граждани трябва да са излезли и сигурно са ги изпозаклали.