20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Но с коадютора, надявам се, не е така, нали? — попита Атос.
— Ех, с него е още по-лошо! Да ви пази бог от бунтуващи се прелати, особено когато носят ризница под расото си! Вместо да седи спокойно в епископията си и да пее думи за победи, които не печелим, или за победи, в които ни бият, знаете ли какво прави той?
— Не.
— Формира един полк и му дава името си — коринтски1 полк. Произвежда лейтенанти и капитани като истински маршал на Франция и полковници като крал.
— Да, но когато трябва да се бие — каза Арамис, — навярно се крие в архиепископията си?
——
1 Коадюторът носел почетната титла „Коринтски архиепископ“. — Б. пр.
— Съвсем не. Тук именно Грешите, мили ми д’Ербле. Когато трябва да се бие, той се бие. При това смъртта на неговия чичо му дава право да заседава в парламента, така че сега се бърка навсякъде: в парламента, в съвета, в Сражението. Принц дьо Конти е генерал само по име, и то какъв генерал … гърбав! Ах, лошо, господа, много лошо!
— Следователно ваше височество е недоволен? — попита Атос, като размени поглед с Арамис.
— Недоволен! Кажете по-добре, че съм вбесен. Работата е стигнала дотам — казвам го на вас, на други не бих го казал, — работата е стигнала дотам, че ако кралицата признае грешките си към мене, ако върне майка ми от изгнание и ако ми даде адмиралски чин, който принадлежи на баща ми и който ми е обещан след смъртта му — о, аз може би бих дресирал кучета, които да казват, че във Франция има по-големи крадци от господин Мазарини.
Тоя път Атос и Арамис не само размениха погледи, но се усмихнаха; ако дори не бяха срещнали господа дьо Шатийон и дьо Фламаран, те биха отгатнали, че тия господа са минали от тука. Ето защо дума не продумаха за присъствието на господин Мазарини в Париж
— Ваше височество — каза Атос, — сега сме напълно задоволени. Когато дойдохме при вас в тия късни часове, ние имахме само една цел: да ви докажем нашата преданост и да ви заявим, че сме на ваше разположение като най-верни служители.
— Като най-верни приятели, господа, като най-верни приятели. Вие доказахте това; и ако някога се помиря с двора, ще ви докажа, надявам се, че и аз съм останал ваш приятел, както и приятел на ония господа… как ги наричахте, д’Артанян и Портос?
— Д’Артанян и Портос.
— Да, да, точно така. И така, вие разбирате, граф дьо Ла Фер, вие разбирате, кавалер д’Ербле, изцяло и винаги съм ваш.
Атос и Арамис се поклониха и излязоха.
— Мили ми Атос — каза Арамис, — вие, струва ми се, се съгласихте да ме придружите, господ да ми прости, само за да ми дадете един урок, нали?
— Почакайте, мили мой — отговори Атос, вие ще видите това, когато излезем от коадютора.;
— Тогава да вървим в архиепископията — рече Арамис. И двамата тръгнаха към старата част на града. Като се приближиха до люлката на Париж, Атос и Арамис видяха, че улиците са наводнени; стана нужда да вземат отново лодка.
Минаваше единадесет часа, но всички знаеха, че коадюторът приема по всяко време; невероятната му дейност, в случай на нужда, превръщаше нощта в ден и деня в нощ.
Архиепископският дворец беше заобиколен с вода и по многото лодки, привързани към него от всички страни, човек можеше да помисли, че се намира не в Париж, а във Венеция. Тия лодки сновяха по всички посоки, като навлизаха в лабиринта от улици на стария град или като се отдалечаваха по посока на арсенала или на кея Сен Виктор, и тогава плаваха като по езеро. Някои от тях бяха безмълвни и тайнствени, други — шумни и осветени. Двамата приятели се промъкнаха през всички тия лодки и спряха на свой ред пред двореца.
Целият долен етаж на архиепископията беше наводнен, но до стените бяха изправени стълби; и наводнението причини само една промяна: в сградата се влизаше не през вратите, а през прозорците.
По тоя начин влязоха и двамата приятели в преддверието на прелата. То беше пълно с лакеи, защото дванадесетина големци се намираха в чакалнята.
— Боже мой! — каза Арамис. — Погледнете, Атос. Нима тоя суетен глупак, коадюторът, ще ни накара да чакаме заедно с другите?
Атос се усмихна.
— Мили приятелю — му рече той, — трябва да се съобразяваме с положението на хората, с които имаме работа. В тоя момент коадюторът е един от седемте или осемте крале, които господствуват в Париж. Той си има също двор.
— Да — отвърна Арамис, — но ние не сме придворни.
— И затова ще накараме да му доложат за нас и ако той не ни даде приличен отговор, ще го оставим да се занимава с работите на Франция и със собствените си работи.
Сега трябва само да повикаме един лакей и да му сложим половин пистол в ръката.