20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Двамата приятели бяха въведени при господин херцог дьо Буйон. Болният лежеше в стаята си, но в най-войнствена обстановка. Навсякъде по стените висяха шпаги, пистолети, ризници и аркебузи и лесно беше да се види, че щом оздравее, господин дьо Буйон щеше да се разправи както трябва с враговете на парламента. А засега за негово най-голямо съжаление, казваше той, подаграта го задържаше в леглото.
— Ах, господа — извика той, като видя двамата посетители и се опита да се понадигне, при което лицето му се изкриви от болка, — вие сте много щастливи! Можете да се качите на кон, да яздите насам-натам, да се сражавате за каузата на народа. А аз, виждате, съм закован за леглото. Ах. проклета подагра! — прибави той, като направи отново гримаса. — Проклета подагра!
— Ваше височество — каза Атос, — ние пристигаме от Англия и щом стъпихме в Париж, сметнахме за свой пръв дълг да се осведомим за здравето ви.
— Много ви благодаря, господа, много ви благодаря! — отговори херцогът. — Със здравето съм зле, както виждате… Проклета подагра! А, вие пристигате от Англия? Кралят Чарлз е здрав, както току-що ми казаха, нали?
— Той умря, ваше височество — отвърна Арамис.
— Хайде де! — учудено рече херцогът.
— Умря на ешафода, осъден от парламента.
— Не може да бъде.
— Екзекутираха го пред очите ни.
— А какво ми казваше господин дьо Фламаран?
— Господин дьо Фламаран ли? — повтори Арамис.
— Да, той току-що излезе от тука. Атос се усмихна.
— С двама другари, нали? — каза той.
— Да, с двама другари — отговори херцогът. След това прибави с известно безпокойство: — Срещнахте ли ги?
— Но да, на улицата, струва ми се. — отвърна Атос. И погледна усмихнато Арамис, който също го погледна
с известно учудване.
— Проклета подагра! — завика херцогът явно обезпокоен.
— Ваше височество — рече Атос, — наистина необходима е цялата ваша преданост на парижката кауза, за да останете при такава тежка болест начело на армията, и тая твърдост буди у господин д’Ербле и у мене най-голямо възхищение.
— Какво да се прави, господа! Трябва да се жертвуваме за благото на народа. И пример за това сте вие, тъй храбри и предани, вие, на които моят мил другар херцог дьо Бофор дължи свободата си, а може би и живота си. И вие виждате, аз се жертвувам; но признавам си, силите ми се изчерпват. Сърцето е в ред, главата също, но тая проклета подагра ме убива. И признавам си, ако дворът задоволи исканията ми, напълно справедливи искания, защото искам само обезщетение, което ми обеща предишният кардинал за отнетото ми Седанско херцогство, да, признавам си, ако ми дадяха имения за също такава стойност, ако ми изплатяха доходите, които не съм получавал, откак ми го отнеха, тоест от осем години; ако ми дадяха титлата принц на дома ми и ако брат ми дьо Тюрен бъдеше назначен отново за главнокомандуващ, аз бих
се оттеглил веднага в именията си и бих оставил двора и парламента да уреждат сами работите си, както намерят
за добре.
— И бихте били напълно прав, ваше височество — каза
Атос.
— Така ли мислите, господин граф дьо Ла Фер?
— Точно така. –. И вие ли също, господин кавалер д’Ербле?
— И аз също.
— В такъв случай уверявам ви, господа — продължи херцогът, — по всяка вероятност ще се спра на това решение. Сега дворът ми прави предложения; от мене зависи да ги приема. Досега ги отблъсвах, но щом хора като вас ми казват, че греша, щом проклетата подагра не ми дава възможност да служа на парижката кауза, бога ми, имам голямо желание да последвам съвета ви и да приема предложението, което току-що ми направи господин дьо Шатийон.
— Приемете го, господин принце — рече Арамис, —
приемете го.
— Бога ми, ще го приема. Дори ме е яд, че тая вечер го почти отхвърлих… но утре ще има съвещание и ще
видим. Двамата приятели се сбогуваха с херцога.
— Вървете, господа, вървете — им каза той, — навярно много сте се уморили от пътя. Клетият крал Чарлз! Но все пак и той е малко виновен и едно нещо трябва да ни утешава: в тоя случай Франция не може да се укори за нищо; тя направи всичко, което можа, за да го спаси.
— О, за това ние можем да бъдем свидетели — рече Арамис. — Особено господин Мазарини …
— А, много съм доволен, че сте справедливи към него! Кардиналът не е лош човек и ако не беше чужденец… е, щяха да бъдат по-благосклонни към него. Ой, проклетата подагра!
Атос и Арамис излязоха, но виковете на господин дьо Буйон ги придружаваха до чакалнята; виждаше се, че клетият принц страда като грешник.
На външната врата Арамис запита Атос:
— Е, какво мислите?
— За кого?
— За господин дьо Буйон, пусто опустяло!