20 години по-късно

господин дьо Брюи.

— А да му съобщя ли, че сте благоволили да дойдете в

архиепископията?

— Не, няма смисъл — отговори Арамис. — Да вървим,

Атос.

И като си пробиха път през тълпата от лакеи, двамата приятели излязоха от архиепископията: Базен ги изпращаше с ниски поклони и по тоя начин показваше, че са

важни хора.

— Е какво — запита Атос, когато Арамис и той седнаха в лодката, — започвате ли да вярвате, приятелю, че бихме направили много лоша услуга на всички тия господа, като заловим господин Мазарини?

— Вие сте олицетворение на мъдростта, Атос — отговори Арамис.

Особено поразени останаха двамата приятели, че френският двор съвсем не обърна внимание на страшните събития, станали в Англия, макар че според тях тия събития трябваше да привлекат погледите на цяла Европа.

Действително освен клетата вдовица и осиротялата принцеса, които плачеха в един ъгъл на Лувър, никой сякаш не знаеше, че е съществувал крал Чарлз I и че тоя крал току-що е загинал на ешафода.

Двамата приятели си дадоха среща на другия ден сутринта в десет часа; макар че беше вече много късно, когато стигнаха до вратата на странноприемницата, Арамис каза, че трябва да направи още няколко важни посещения, и остави Атос да влезе сам.

На другия ден, точно в десет часа, те се срещнаха. Атос от своя страна беше излязъл още от шест часа сутринта.

— Е, някакви новини? — попита Атос.

— Никакви; никъде не са видели д’Артанян, а и Портос още не се е появявал. А вие научихте ли нещо?

— Нищо.

— Дявол да го вземе! — рече Арамис.

— Наистина — каза Атос, — това закъснение съвсем не е естествено; те тръгнаха по най-прекия път и следователно трябваше да пристигнат преди нас.

— Прибавете към това — забеляза Арамис, — че познаваме д’Артанян като най-подвижен човек и че няма да изгуби дори час, като знае, че го чакаме …

— Ако си спомняте, той се надяваше да бъде тук на пети.

— А днес сме девети. Довечера изтича срокът.

— Какво смятате да правим — попита Атос, — ако довечера не получим известия?

— Пусто да остане! Ще тръгнем да ги търсим.

— Добре — рече Атос.

— А Раул? — попита Арамис.

Лек облак засенчи лицето на графа.

— Раул ме безпокои много — каза Атос. — Вчера той получил писмо от принц дьо Конде, отишъл при него в Сен Клу и до сега не се е връщал.

— Не видяхте ли госпожа дьо Шеврьоз?

— Не я заварих в къщи. А вие, Арамис, струва ми се, трябваше да се отбиете у госпожа дьо Лонгвил?

— Наистина се отбих.

— И какво?

— Също не я заварих; но поне ми беше оставила адреса на новото си жилище.

— Де беше тя?

— Отгатнете, сигурен съм, че няма да улучите.

— Как мога да отгатна де е посред нощ — защото, предполагам, вие отидохте при нея вчера, след като се разделихте с мене, — как мога, казвам, да отгатна де е посред нощ най-хубавата и най-дейната от всички фрондьорки?

— В кметството, мили мой!

— Как, в кметството? Нима са я избрали за старейшина на търговците?

— Не, но тя е станала временно кралица на Париж и тъй като не е посмяла да се премести веднага в Пале Роял или в Тюйлери, настанила се е в кметството, където скоро ще даде наследник или наследница на милия херцог.