Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Тази млада дама — отвърна Сам, — знае си тя кое колко струва. А, виждам аз. — Мистър Уелър затвори едното око и поклати глава по начин, удовлетворяващ напълно свойствената на джентълмена в синьо суетност.
— Изглеждате ми голям хитрец, мистър Уелър — рече тази особа.
— Не, не — възрази Сам. — Туй си важи за вас. За вас е, не за мене, както казал оня джентълмен, от другата страна на зида, на джентълмена отвън, когато едно побесняло биче изскочило на пътя.
— Да, наистина, мистър Уелър — рече джентълменът в синьо, — мисля, че тя е забелязала външността и маниерите ми, мистър Уелър.
— И аз мисля, че няма как да не ги забележи — отвърна Сам.
— Имате ли и вий нещо от този вид подръка, сър? — запита щастливецът в синьо, измъквайки клечка за зъби от джоба на жилетката си.
— Не съвсем — отвърна Сам. — Няма дъщери, дето служа, иначе щях, разбира се, да се завъртя около някоя от тях. Но за да ми допадне една жена, трябва да е най-малко маркиза. Е, може да опитам с някоя млада собственица на голямо имение, дори да няма титла, ако рече да ме залюби зверски, но не иначе.
— Разбира се, мистър Уелър — отвърна джентълменът в синьо. — Няма смисъл да се притеснява човек, знаете; а ний си знаем, мистър Уелър: ний, които сме светски хора, че хубавата униформа действува на жените рано или късно. В същност туй е единственото нещо, между нас казано, дет прави службата да си заслужава.
— Точно туй — рече Сам. — Ама тъй е, разбира се.
Когато този задушевен разговор стигна дотук, подадоха чаши на всички и всеки джентълмен си поръча любимото питие, преди да затворят съседната пивница. Джентълменът в синьо и джентълменът в оранжево — самият елит на компанията — си поръчаха студен грог, а останалите показаха явно предпочитание към джин с вода, подсладен. Сам нарече зарзаватчията „последен негодник“ и заръча голяма купа пунш; две обстоятелства, които, изглежда, много го издигнаха в очите на отбраното общество.
— Господа — рече много наперено човекът в синьо, — да пием за дамите, хайде.
— Браво, браво! — додаде Сам. — За младите стопанки.
Тук се чу висок вик: „Да се спазва редът“ и господин Джон Смокър, който бе въвел мистър Уелър в това общество, поиска да го уведоми, че думата не била „прилична“.
— Коя дума, сър? — осведоми се Сам.
— Стопанки, сър — отвърна мистър Джон Смокър, застрашително намръщен. — Ние тук не признаваме подобни термини.
— О, добре тогава — рече Сам, — ще направя поправка и ще ги нарека „милите създания“, ако уважаемият Пламтящи ми разреши.
Известно съмнение смути, изглежда, джентълмена в прилепналите светлозелени панталони дали председателствуващият би могъл да бъде законно наречен „Пламтящи“, но тъй като членовете на отбраното общество бяха по-скоро склонни да се застъпват за себе си, а не за председателствуващия, този въпрос не се разисква. Човекът с килнатата шапка се позадъха и хвърли продължителен поглед към Сам, но очевидно реши, че е по-добре да замълчи, за да не се получи нещо по-лошо.
След кратко мълчание един джентълмен с везан жакет, стигащ до петите му, и с жилетка от същия вид, топлеща половината от бедрата му, разбърка джина си много енергично и като стана отведнъж с огромно усилие, заяви, че искал да отправи няколко думи към събранието, на което особата с килнатата шапка отвърна, че не се съмнявал, че всички присъствуващи щели да бъдат щастливи да чуят няколкото думи, които човекът в дългия жакет искал да им каже.
— Чувствувам голямо стеснение, задето вземам думата пред вас, господа — подхвана човекът в дългия жакет, — щото нямам късмет да съм повече от файтонджия и ме приехте да идвам на тез приятни соарета само кат допълнителен член; но наистина се чувствувам длъжен, господа — макар забутан в ъгъла, ако мога тъй да кажа, — да съобщя един печален факт, стигнал до моето знание и станал — мога да кажа — пред самите ми очи. Господа, нашият приятел мистър Уифърс (всички погледнаха особата в оранжево), нашият приятел мистър Уифърс си е подал оставката.
Настъпи всеобща изненада всред слушателите. Всеки джентълмен погледна съседа си в лицето, а след това обърна очи към изправения файтонджия.
— Май не ви се побира в акъла, господа — продължи файтонджията. — Аз няма да се осмеля да правя догадки за причините на таз загуба на службата, но ще замоля мистър Уифърс да ни ги каже, за поука и пример на нас, приятелите му, дет му се възхищаваме.