Съдбовният кораб [bg]

— Защо? — контрира Кенит, гласът му беше сдържан като нейния.

— За да се убедя сама. За да се уверя, че не са малтретирани.

— Никоя от двете не е малтретирана! — възмутено заяви той.

Устните на кораба оформиха две тънки линии.

— Знам какво направи — каза тя прямо.

За момент Кенит стоеше в центъра на огромно затишие. Всички посоки водеха към бедствие. Нима късметът му най-накрая го бе изоставил? Беше ли допуснал най-накрая единствената непоправима грешка? Пое си дъх.

— Толкова бързо ли си готова да повярваш, че съм способен на подобна злина?

Вивачия се взираше в него.

— Как може да ме питаш подобно нещо?

Не беше напълно сигурна. Разчете го в отговора ѝ. Някога я беше грижа за него, по по-нежен начин, отколкото Мълния. Можеше ли отново да събуди това у нея? Прокара успокояващо ръка по парапета.

— Защото не гледаш с очите, а със сърцето си. Алтея вярва, че е преживяла нещо ужасно. И затова ти ѝ вярваш. — Направи драматична пауза. Позволи на гласа си да се снижи. — Корабе, ти ме познаваш. Била си в съзнанието ми. Познаваш ме както никой друг не би могъл. — Той пое риск. — Можеш ли да повярваш, че съм способен на такова нещо?

Тя не му отговори пряко.

— Това е най-голямото прегрешение, което може да бъде извършено спрямо една женска — човек или дракон. То ме обижда и отвращава по всеки възможен начин. Кенит, ако си го сторил, е непоправимо. Дори смъртта ти не може да го компенсира. — В гласа ѝ се съдържаше нещо повече от сдържана човешка ярост: съдържаше студената неумолимост на влечуго. Тя се простираше отвъд отмъщението и отплатата до унищожението. Това предизвика хладни тръпки по гръбнака му. Кенит стисна перилата ѝ, за да се закрепи. Гласът му беше стегнат от самооправдателност, щом заговори:

— Уверявам те, че не мисля никакво зло на Алтея Вестрит. Да я нараня или обидя, е напълно противоположно на надеждите ми спрямо нея. — Той пое дълбоко въздух и сподели с кораба: — Честно казано, за краткото време, откакто е на борда, развих силна привързаност към нея. Чувствата ми ме озадачават и объркват. Не съм сигурен как да се справя с тях. — Поне в тези му думи звучеше искреност.

Последва продължителна тишина. Тогава тя го попита тихо:

— А Ета?

Коя беше по-ясно изразената в кораба — Мълния или Вивачия? Мълния, изглежда, харесваше Ета; Вивачия никога не бе крила завистта си към нея.

— Разкъсван съм — призна Кенит. — Ета беше до мен дълго време. Наблюдавах я как израства далеч над простата курва, която спасих от публичния дом на Бетел. Станала е по-добра в много отношения, но не може да се сравни с Алтея. — Той спря и леко въздъхна. — Като цяло Алтея е друг тип жена. Произходът и възпитанието ѝ си личат във всяко нейно действие. Въпреки това у нея има компетентност, която намирам за много привлекателна. Тя прилича повече на… теб. И признавам, част от привлекателността ѝ е, че до голяма степен е част от теб. Същото семейство, което е оформило теб, е създало и нея. В някакъв смисъл, да бъда с нея е като да бъда с теб. — Надяваше се, че тя ще намери това за ласкателно. Кенит задържа дъха си в очакване.