Съдбовният кораб [bg]

Почти бе достигнал вратата, когато в кабината влезе Ета. Вървеше изключително изправена и уверена, лицето ѝ беше безизразно. Той вдигна поглед, за да срещне очите ѝ.

— Добре ли си? — попита.

— Разбира се, че не. — Гласът ѝ беше тих и равен. — Соркор е изпратил лодка. Трябва да събера някои неща.

— Ета, говорих с Кенит. Помолих го да не те отпраща.

Тя като че ли изчезна сред неподвижност. Гласът ѝ дойде от много далеч.

— Предполагам, че си го направил с добри намерения.

— Ета, трябва да му кажеш, че носиш дете. Това може да промени всичко.

— Да промени всичко? — Усмивката ѝ беше крехка. — О, Кенит вече промени всичко, Уинтроу. Няма нужда аз да се намесвам.

Тя започна да се отдалечава. Той дръзна да се протегне и да хване ръката ѝ, за да я задържи.

— Ета, моля те. Кажи му. — Уинтроу стисна зъби, за да се възпре да не каже още нещо. Може би ако Кенит знаеше, че е бременна, нямаше да я загърби и да поиска Алтея. Със сигурност това би променило решението му. Кой мъж не би бил трогнат от подобна новина?

Ета поклати бавно глава почти сякаш можеше да чуе мислите му.

— Уинтроу, Уинтроу. Продължаваш да не разбираш, нали? Защо мислиш, че бяха така разтърсена? Защото съм бременна? Защото тя удари Кенит и го накара да кърви?

Уинтроу вдигна рамене в безпомощно мълчание. Ета приведе глава по-близо до неговата.

— Исках да я убия. Исках да ѝ сторя каквото е необходимо, за да я накарам да млъкне. Защото говореше истината и аз не можех да понеса да я чуя. Леля ти не е луда, Уинтроу. Поне не повече, отколкото която и да е жена, след като бъде изнасилена. Тя казваше истината.

— Не можеш да си сигурна. — Устата му беше толкова суха, че едва изричаше думите.

Ета затвори очи за момент.

— За жените има една определена ярост, която не може да бъде провокирана по никакъв друг начин. Погледнах към Алтея Вестрит и я познах. Виждала съм я твърде често. Самата аз съм я изпитвала.

Уинтроу погледна към заключената врата. Предателството го вцепени. Толкова болеше да ѝ повярва. Остана вкопчен в съмнението.

— Но защо не му се опълчи?

Тя се взря дълбоко в очите му и наклони глава сякаш се опитваше да разбере как може да е толкова глупав.

— Уинтроу. Казах ти. Беше достатъчно лошо да чуя истината. Не искам да я изживявам. Кенит е прав. Ще е най-добре за известно време да остана на борда на Мариета.

— Докога? — настоя Уинтроу.

Ета повдигна сковано едното си рамо. Очите ѝ отново заблестяха от налелите се в тях сълзи. Гласът ѝ беше стегнат, когато заговори тихо:

— Може би ще се отегчи от нея. Може да ме поиска обратно. — Тя се извърна настрана. — Трябва да си събера нещата — прошепна дрезгаво.

Този път, когато се отдръпна от него, той я пусна.