Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Тъй вярно.

После, озадачен, вдигна глава.

— Защо, господине?

— Защо?

Бледосините очи на Тенекеджията го гледаха с нещо като състрадание или нежност.

— Тук е било пролято море от кръв, Наит. Иде нощта. Той ще дойде. Трябва да се приготвим за него.

Той. Той! О, дано Бърн да ги опази! Той! Наит изгледа взвода си.

— Ставайте, лентяи! Имаме наряд с лопатите! Хайде! В стана. Чувам, че там имало храна! Хайде, идвайте.

Обърна се към капитан Тенекеджията и го повика:

— Господине! Какво стана с оня старец, как му беше името, старшината?

Капитанът замълча за миг.

— Не си чул?

— Не, господине.

— Стоеше срещу Златните през цялото време, Наит. Спря ги. Заради него не се поддадохме и заради Славния зъб. Най-накрая го удариха. Взривиха го с мунициите си.

— Много лошо.

— Да, много лошо. Ще се видим в стана.

Проклятие. Още един. Той махна на хората си да вървят. Явно дъртакът все пак си е разбирал от работата.

Отиването на изток беше страшно. Миризмата на разпилени вътрешности и разхлабени черва накара Наит да закрие лице. На места беше трудно да намериш чисто пространство за ходене. От проснатите тела се виждаше, че леката пехота е пострадала, докато едновременно с това е покосявала талийската и фаларска редовни войски. Ранените викаха, просто стенеха, безпомощно им махаха, докато преминаваха. Неговите момчета и момичета обещаваха да изпратят помощ всекиму — какво повече можеха да сторят? Във въздуха се носеха чайки, врани и лешояди, подскачаха между лъсналите от течности тела и се караха. Наит хвърляше камъни по тях.

— Сержант — обади се един мъж на талийски със силен акцент. Наит се обърна. Беше фаларският кавалерийски командир. Лежеше прикован на едната си страна под своя мъртъв кон. И от двамата стърчаха арбалетни стрели като пера. Наит приклекна до него и свали шлема му.

— Благодаря — каза онзи и се усмихна под голямата си рижава брада.

— Какво мога да направя за вас?

— Нищо. Не мога да се оплача. Имам добър кон при себе си.

— Може би малко вода?

Човекът направи погнусено изражение.

— Вода? В името на боговете, човече, за какво? Не — в чантата на кръста ми има шише хубава фаларска ракия… — и той помръдна брадичката си.

Наит взе да рови из чантата и докато го вършеше, забеляза, че една от ръцете на мъжа е притисната под него, а другата е прикована за страната му от три арбалетни стрели. Намери очукано и вдлъбнато сребърно шише, отвъртя капачката му и капна в устата на мъжа. Неподправено блаженство заля лицето на командира, докато преглъщаше:

— Благодарности.

Наит даде знак на взвода си.

— Трябва да вървим.

— Да, зная. Но искам да те помоля за една услуга, войнико.

О, богове, не. Не това.