Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Кафявите очи на Брата — същите на цвят като робата му — го гледаха с нескрито предизвикателство. Ричард не отвърна по никакъв начин на предизвикателството.
— Знаеш ли, Ричард, не ми харесваш.
— Никой смъртен не е достоен да бъде харесван, Брат Нийл.
— Винаги имаш готов отговор за всичко, нали? — Младият магьосник се усмихна, посегна под качулката си и се почеса по късата кестенява коса. — Знаеш ли защо получи тази работа?
— Защото Орденът ми даде възможност да помагам …
— Не, не — прекъсна го Нийл, внезапно загубил търпение. — Знаеш ли защо имаше свободни места? Защо имахме нужда от такива като теб, та можа да се възползваш от тази чудесна възможност да си намериш работа?
Ричард знаеше прекрасно защо бяха останали свободни места.
— Не, Брат Нийл. По онова време бях прост товарач.
— Защото много от тях бяха осъдени на смърт. В такъв случай те сигурно са били изменници на нашата кауза. Радвам се, че Орденът ги е заловил.
Мазната усмивка на Нийл се върна на устните му и той сви рамене.
— Може би. Бих казал, че са се държали неподобаващо. Имали са твърде високо мнение за себе си, за онова, което егоистично са считали за свой … талант. Доста остаряло схващане, не мислиш ли, Ричард?
— Не мога да знам, Брат Нийл. Знам само, че аз умея да работя с камъка и съм благодарен за възможността да мога да изпълнявам дълга си да помагам на своя народ, като давам всичките си сили.
Нийл отстъпи назад и огледа Ричард изпитателно, сякаш се опитваше да прецени дали думите му не са подигравателни. Ричард не му даде нищо, за което да се хване, така че Нийл бе принуден да изплюе камъчето:
— Мислех си, че някой от тях може би е подразнил Ордена с работата си. Че може би някой от тях е използвал работата си, за да се подиграва и надсмива на благородната ни кауза?
— Наистина ли, Брат Нийл? И аз го подозирах.
— Точно затова ти си един никой и ще си останеш такъв. Всички вие сте нищожества — всички каменоделци като теб.
— Съзнавам, че не съм никой важен, Брат Нийл. Би било грешно да смятам, че притежавам друга стойност, освен възможността да дам приноса си за общото благо. Стремя се единствено да работя с всички сили в служба на Създателя, за да мога да спечеля своята награда в отвъдния свят.
Усмивката вече я нямаше, на нейно място святкаше гневен поглед.
— Лично аз наредих да бъдат закарани на смърт — след като бяха изтезавани и направиха самопризнания.
Юмрукът на Ричард стисна по—здраво длетото. Запазвайки маската на спокойствие на лицето си, той си представи как прокарва острието му през черепа на Нийл. Знаеше, че може да го направи толкова бързо, че онзи изобщо да не разбере. Но какво щеше да спечели? Нищо.
— Благодарен съм, Брат Нийл, че именно вие сте разкрил предателите в нашето звено.
За миг Нийл присви подозрително очи. Най—сетне лицето му се отпусна, широките поли на робата му се завъртяха около тялото му.
— Ела с мен — заповяда той с гробовен глас и тръгна.
Ричард го последва през полето, превърнато в калчище от краката на стотиците работници, сновящи напред—назад, от всичките провизии, които биваха влачени, носени и качвани на обекта. Вървяха по безкрайния гръбнак на двореца. Каменните стени ставаха все по—високи, дупките за прозорците зейваха една след друга. Тук—там вече имаше дограми. Много от гредите за втория етаж вече бяха укрепени. Вече плъзваше нагоре и лабиринтът от вътрешни стени, обособяваха се стаи, коридори и фоайета. В двореца щеше да има километри коридори. Десетки стълбища се намираха в различна степен на готовност.
Не след дълго на пода на долните стаи щеше да се появят дъбови дюшемета. По—напред обаче трябваше да се довършат покривите, за да не би есенните дъждове да развалят настилката. Покривите на част от външните стаи щяха да са по—ниски от тези в основната сграда, която щеше да достигне до нечувани висини. Ричард очакваше тези по—ниски помещения да бъдат довършени преди началото на зимата.
Вървеше плътно зад Брат Нийл, докато прекосяваха нечувания по размери дворец. Във вътрешната част стените бяха построени по—нависоко, доста от орнаментите по вътрешната украса вече бяха монтирани. Нийл се заизкачва по полукръга на мраморната стълба, водеща към кръглия площад, като прескачаше през стъпало. Белите мраморни колони се издигаха на главозамайваща височина, над тях вече бе монтирана голяма част от каменния фриз. С всичките тези врязани в камъка измъчени лица гледката бе точно толкова стряскаща, колкото бе предвидена да бъде.
Площадът бе покрит с бял каватурски мрамор с втъкана в структурата му естествена паяжина от сиви нишки. Слънцето обливаше белия мрамор, заобиколен в полукръг от величествената колонада, в ослепителна светлина. Замръзналите във вик уродливи лица на хората, издялани в каменните пана над колонадата, сякаш крещяха от болка на тази светлина — какъвто бе замисълът на Брат Нарев.