Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Всеки ден покрай стената се трупаха хора, любопитни да видят релефните изображения, украсяващи стените. Някои от тях падаха на колене върху павираните улици и сключваха молитвено ръце, потресени от видяното. Оставаха в тази поза, докато коленете им започнат да кървят. Някои предвидливо си носеха килимчета, които да поставят под коленете си. Много от тях просто гледаха с очи, изпълнени с отчаяние, изображението на човешката природа.
По лицата на мнозина Ричард откриваше следи от някаква далечна, неясна надежда, от желание за отговор на въпроси, които не могат да формулират сами. Пустотата в погледите им, когато си тръгваха, бе съкрушителна. Това като хора, чийто живот бе изсмуквай не по—малко жестоко от живота на бедните създания, измъчвани до смърт в тъмниците на Ордена.
Някои от хората идваха да наблюдават работата на майсторите. За двата месеца, през които Ричард бе работил по украсата на Вечния дом, тълпата се бе увеличила значително около него — повече от хората около който и да е от другите майстори. Онова, което излизаше изпод длетото му, често изтръгваше сълзи на лицата на мнозина.
За тези два месеца той започна да разбира спецификата на работата с камъка. Вярно, образите, които излизаха изпод ръцете му, бяха ужасяващи, но самият акт на ваене бе възхитителен. Ричард неуморно изпробваше нови техники за работа с метал върху камък.
Колкото ненавиждаше онова, което бе принуден да изобразява, толкова повече му харесваше работата с длетото. Мраморът направо оживяваше под пръстите му. Понякога си позволяваше да вложи някакво благоговение в изобразяването на някой елемент — грациозно повдигнат пръст, одухотворено око, гърди, в които бие любящо сърце.
Веднага след това, разбира се, трябваше да го замаскира така, че да пасва на изискванията на Ордена. Случваше се да чуе стон зад гърба си именно в такива моменти.
Ричард изобразяваше невъзможно сковани, кокилести, изкривени хора, сведени под тежестта на вината и срама. Ако това бе начинът да запази живота на Калан, бе готов да накара всеки, който види творенията му, да си изплаче очите. В известен смисъл хората ридаеха заради него, страдаха пред изображенията на неговите хора заради него, чувстваха се съсипани от видяното заради него.
Това бе неговият начин да се справи с мъчението си.
Щом сенките започнеха да се удължават и паднеше здрачът, работният ден свършваше. Каменоделците прибираха инструментите си в прости дървени кутии и се запътваха към домовете си. За да се върнат с първите лъчи на утрото на другия ден. Главният майстор раздаваше поръчките и им обясняваше кое колко трябва да бъде голямо, за да се постигне хармония в цялостната картина. Последователите на Брат Нарев наминаваха да допълнят някои детайли от историите, които трябваше да бъдат разказани чрез каменните образи.
Камъкът, който дялаше Ричард, бе за фриза над главния вход на Вечния дом. Мраморни стъпала, извиващи се в полукръг, се изкачваха към кръгъл площад. Колонада, разположена също в полукръг зад стъпалата, обикаляше задната половина на площада. Работата на Ричард бе да изпълни сцените, които щяха да бъдат монтирани на фриза над колонадата.
Този вход щеше да задава стила на целия дворец. В средата на площада — както бе обяснил Брат Нийл гледището на Брат Нарев — щеше да бъде поставена огромна статуя, която по идея трябваше да вдъхва в сърцата на посетителя силно чувство за собствената му вина и срам пред злата природа на човека. Статуята, с целия си ужас, щеше да бъде призив към самоотвержена жертвоготовност, изработена под формата на слънчев часовник, който ще показва свитите под Светлината на Създателя хора.
Нийл му бе обяснявал замисъла с такъв ентусиазъм, че от образа, който Ричард видя в главата си, направо му прилоша.
Ричард си тръгна последен от обекта. Както правеше често, тръгна към близкия хълм по виещия се път към работилниците. Намери Виктор в ковачницата — зариваше огнищата за през нощта. С наближаващата есен дните започнаха да стават по—хладни, така че стаята с пещите не Р онова непоносимо място, което беше през лятото. Зимите толкова далеч на юг в Стария свят никога не бяха сурови, но в топлото помещение винаги бе приятно да се криеш от студения вятър и евентуално от дъжда.
— Ричард! Толкова се радвам да те видя! — Ковачът каеше защо е дошъл приятелят му. — Почакай ме отзад. Само да свърша с пещите и ще дойда да си поговорим.
Ричард му се усмихна и отвърна:
— С удоволствие.
Отвори двойната врата в дъното, оставяйки последните лъчи слънчева светлина да погалят каменния колос. Често идваше да погледа монолита. Понякога, след като цял ден бе дялал лицето на грозотата, му се струваше, че потъва в плътта на камъка и започваше да си представя красотата, скрита в него. Равновесието между двете бе единственото, което го крепеше.