Вярата на прокудения

— Имаш ли нещо против да ми разкажеш нещо за нея?

Ричард въздъхна.

— Уморен съм, Виктор. Наистина предпочитам да не говоря за жена си. Освен това няма нищо за разказване. Тя ми е жена — и толкова.

Виктор изсумтя и отхапа голяма хапка червен лук. След като преглътна, вдигна ръка с половината глава лук в нея.

— Никак не е добре човек да дяла подобни неща денем, а нощем да се прибира при… Какви ги говоря! Какво ми става? Прости ми, Ричард. Ничи е много красива жена.

— Да, сигурно.

— И те обича.

Ричард не каза нищо.

— Двамата с Айшак се опитахме да те измъкнем от затвора, като те купим срещу златото ти. Оказа се, че не е достатъчно. Човекът, от когото зависеше, бе някакъв нагъл чиновник. Ничи успя да му влезе под кожата. Благодарение на думите й ключът на килията ти се превъртя. Без нея вече да си погребан в небето.

— Значи им е казала, че мога да работя с камък — за да ми спаси живота?

— Точно така. Тя ти уреди тази работа.

Виктор го изчака да каже още нещо, накрая въздъхна видял, че няма да последва коментар.

— Как са длетата, които изпратих последно?

— Добри са. Чудесни са за работа. Но все пак ми се ще да поработя с по—тънък инструмент с извит и остър връх.

Виктор му подаде още едно тънко резенче лардо.

— А как се справяш със стоманата?

Виктор пак махна с лука в ръка.

— Не се притеснявай. Айшак се справя добре на твоето място. Е, не е чак като теб, но става. Снабдява ме с каквото ми трябва. Всички го харесват. Всички са доволни, че той се нае да попълни мястото. Орденът е на такъв зор, че чиновниците си затварят очите и го пускат. Фавал, въглищарят, питаше за теб. Той харесва Айшак, но ти му липсваш.

Ричард се усмихна при спомена за нервния Фавал.

— Радвам се, че Айшак му купува въглищата.

В Стария свят имаше много добри хора. Преди Ричард ги бе смятал за врагове, а вече се бе сприятелил с толкова много от тях. Винаги ставаше по един и същи начин — хората навсякъде бяха едни и същи, стига само да ги опознаеш.

Навсякъде имаше два вида — едните, които обичат свободата, които искат сами да живеят живота си, да се борят, да продължават напред, да постигат целите си, и другите, които се подчиняват на безумните идеи за равенство, постигнато чрез налагането на изкуствена, своеволна, сива униформеност. Хората от първия вид искаха да успеят чрез собствените си усилия, а тези от втория се надяваха другите да се грижат за тях и бяха готови да заплатят за това твърде висока цена.

Когато Ричард се зададе по стълбите, го посрещнаха усмивките на Камил и Наби.

— Двамата с Наби се упражнявахме в резба, Ричард. Искаш ли да дойдеш да погледнеш?

Ричард се усмихна и прегърна Камил през рамото.

— Разбира се. Да видим какво сте направили днес.

Той ги последва по чистия коридор към дъното му, където Камил и Наби бяха издялали лица от стар дънер. Изображенията бяха ужасни.