Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— О, Камил, чудесно е, твоето също, Наби.
Лицата, издялани от двете момчета, бяха усмихнати и това бе най—важното за Ричард. Независимо колко лошо бе изпълнението, в тях се усещаше повече живот, отколкото във фигурите, които Ричард виждаше да се правят от най—скъпи мрамори и от ръцете на майстори скулптори.
— Наистина ли, Ричард? — попита Наби. — Наистина ли мислиш, че двамата с Камил можем да станем като теб?
— Някой ден, може би. Но трябва да се упражнявате — все още имате доста какво да научите. Но всеки скулптор има нужда от упражнения. Ето, вижте например това тук. Какво мислите? Какво не му е наред?
Камил скръсти ръце и се втренчи съсредоточено в лицето, което бе изработил.
— Не знам.
— Наби?
Смутен, Наби сви рамене.
— Не ми прилича на истинско лице, но не мога да кажа защо.
— Погледни в моето лице, в очите ми. Какво е различното?
— Ами, струва ми се, че твоите очи имат друга форма — започна Камил.
— И са по—близо едно до друго не са толкова встрани на главата — добави Наби.
— Много добре. — Ричард заглади пръстта, от която бяха извадени морковите и направи малка купчинка от мократа пръст. С палеца и показалеца си оформи лице. — Виждате ли? Като приближите очите ето така, прилича повече на жив човек.
Двамата младежи кимнаха, загледани в лицето от пръст пред тях.
— Разбирам — отрони Камил. — Ще започна ново и ще го направя по—добре.
Ричард го потупа по гърба.
— Браво, друже.
— Може би един ден ще станем скулптори? — рече Наби.
— Може би — бе всичко, което каза Ричард.
Ничи бе сервирала масата за вечеря и го чакаше. До мъждукащата лампа бе поставена паница супа. В останалата част от стаята бе сумрачно. Тя бе седнала на единия стол край масата.
— Как беше работата ти днес? — попита го тя, щом Ричард отиде до легена да си измие ръцете.
Той си наплиска лицето със сапунена вода, за да отмие прахта.
— Работа като работа.
Ничи прокара пръст по долната част на лампата.
— Можеш ли да понесеш всичко това?
Ричард си избърса ръцете.
— Нима имам избор? Или трябва да издържа, или да сложа край на всичко. Нима това е избор? Да не би да ме питаш дали съм готов да се самоубия?
Тя вдигна глава.
— Нямах това предвид.
Той хвърли кърпата край легена.
— Освен това мога ли да не съм благодарен за работа, която ти си ми уредила?
Сините очи на Ничи потърсиха плота на масата.
— Виктор ли ти каза?
— Не беше толкова трудно да се сетя. Виктор ми каза само, че си красива и че си ми спасила живота.
— Нямах друг избор, Ричард. Щяха да те освободят само ако имаш някакви способности. Трябваше да им кажа.
Ричард бе започнал да усеща същността на нещата, танца. Тя се чувстваше защитена зад това „трябваше да им кажа“. И в същото време то й позволяваше да го наблюдава, да следи реакциите му.
След цялата умора от работния ден, минал в пренасяне на тежки камъни, вдигане на чука безчет пъти, вече не му бяха останали сили. Ръцете му вибрираха от непрекъснатите движения. Битката с Ничи продължаваше. Седна на сламеника, повален от изтощението.
Умората съпътстваше всяка битка. Досега го бе усещал единствено с острието в ръка — танцът на живот и смърт. Сега го усещаше по друг начин. Тази битка не бе по—лека от всички други, в които бе участвал. Ничи бе противоположността на свободата, на живота. Това бе танц със смъртта.
Този танц бе най—точното определение на живота — тъй като всички хора рано или късно умират.
— Бих искал да знам нещо, Ничи.
Тя го погледна в очакване.
— И какво е то?
— Можеш ли да усетиш дали Калан е жива?
— Разбира се. Усещам връзката с нея непрекъснато.
— И как мислиш, жива ли е все още?
Ничи му се усмихна.
— Ричард, Калан е добре. Не си слагай още един товар на плещите.
Той я изгледа продължително. Най—накрая отмести погледа си и се отпусна върху затворническия си одър. Обърна се с гръб към Ничи, към танца.
— Ричард, направих ти супа. Ела да хапнеш.
— Не съм гладен.
Прогони я от мислите си и се опита да извика в съзнанието си зелените очи на Калан. След малко се предаде на умората.
ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Ричард усети във врата си дъха на Нийл. Младият последовател надничаше иззад рамото му, докато длетото на Ричард дялкаше зейналата паст на крещящ грешник, чието тяло биваше разкъсвано в лапите на Пазителя на отвъдния свят.
— Много добре — измърмори Нийл, останал очарован от видяното.
Ричард се подпря на камъка, без да пуска длетото, и се изправи.
— Благодаря ви, Брат Нийл.