20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Атос се усмихна.
— Вие знаете, че характерът не може да се промени — каза той. — При това знаете ли в какво положение са работите ни? Може би арестуването на Мазарини ще ни
причини повече зЛо, отколкото добро, повече затруднения, отколкото тържество.
— Кажете направо, Атос, че предложението ми не ви харесва.
— Съвсем не; напротив, мисля, че то е честно, но…
— Но какво?
— Мисля, че не трябваше да карате тия господа да се кълнат; щом те се заклеха, че няма да кажат нищо на Мазарини, то и вие поехте задължението да не вършите нищо.
— Аз не съм поел никакво задължение, кълна ви се; смятам се за напълно свободен. Хайде, Атос, да вървим, да вървим!
— Къде?
— У господин Дьо Бофор или у господин дьо Буйон; ще им разкажем всичко.
— Добре, но с едно условие: ще започнем с коадютора. Той е духовно лице и е вещ по съмнителните за съвестта въпроси — ще поискаме мнението му.
— Ах, той ще провали всичко, всичко ще си присвои — възрази Арамис. — Не да започнем, а да свършим с него.
Атос се усмихна. Виждаше се, че таи в душата си някаква мисъл, която не иска да изкаже.
— Добре, така да бъде — каза той. — С кого да започнем?
— С господин дьо Бофор, ако нямате нищо против; той е първият по пътя ни.
— Сега ще ми позволите едно нещо, нали?
— Какво?
— Да се отбия в странноприемницата „Гран Шарлеан“, за да прегърна Раул.
— О, разбира се! И аз ще дойда с вас, ще го прегърнем заедно. Двамата седнаха отново в лодката, с която дойдоха и която сега ги отведе до Халите. Там намериха Гримо и ледоа, които държеха конете им, и четиримата тръгнаха към улица Генего.
Но Раул не беше вече в странноприемницата; през деНя той получи заповед от господин принца и замина някъде заедно с Оливен.
XIX. ТРИМАТА ЛЕЙТЕНАНТИ НА ГЕНЕРАЛИСИМУСА
Като излязоха от странноприемницата „Гран Шарлеман“, Атос и Арамис, както се бяха условили предварително, се упътиха най-напред към двореца на господин херцог дьо Буйон.
Нощта беше тъмна и макар че настъпваше време за сън и почивка, навсякъде се чуваха хиляди шумове, както е обикновено в обсаден град. На всяка крачка се срещаха барикади, на всеки завой на улиците имаше опънати вериги, на всеки кръстопът — биваци; патрули се срещаха и си разменяха пароли; куриери, изпратени от различни началници, кръстосваха площадите; най-после се завързваха оживени разговори, показващи възбудата на умовете, между мирните жители, които стояха по прозорците, и войнствените съграждани, които ходеха из улиците с копие на рамо или аркебуза в ръка.
Атос и Арамис не бяха изминали и сто крачки, когато бяха спрени от часовите при барикадите, които ги запитаха за паролата; но те отговориха, че отиват при господин дьо Буйон с много важно известие; задоволиха се да им дадат водач, който, под предлог че ги придружава и им улеснява пътя, трябваше да ги следи. Водачът тръгна пред тях и запя:
Добрият господин Буйон подаграта го гази днес.
Това беше най-новата песничка и се състоеше от не зная колко куплета, в които се осмиваха всички герои на деня.
Почти край двореца Буйон нашите приятели срещнаха малък отряд от трима конници, които знаеха всички пароли, защото вървяха без водач и без охрана; а щом стигнеха до барикадите, те само разменяха няколко думи с часовите, които ги пропускаха с почит, дължима сигурно на ранга им.
Като ги видяха, Атос и Арамис се спряха.
— Охо! — каза Арамис. — ВижДате ли, графе?
— Да — отговори Атос.
— Как ви се струват тия трима конници?
— А на вас, Арамис?
— Но това са нашите хора.
— Не сте се излъгали; много добре познах господин дьо ламаран.
— А аз познах господин дьо Шатийон.
— А конникът с тъмната мантия?…
— Това е кардиналът., — Лично.
— Дявол да го вземе, как смеят да се показват край двореца Буйон? — попита Арамис.
Атос се усмихна, но не отговори. След пет минути те чукаха на вратата на херцога.
Пред входа стоеше часовой, както се полага на хора с високо обществено положение; на двора стоеше пост, готов да изпълни заповедите на лейтенанта на господин принц дьо Конти.
Както се казваше в песента, господин херцог дьо Буйон страдаше от подагра и беше на легло; но въпреки тежката болест, която му пречеше да язди от един месец, тоест откак започна обсадата на Париж, той заповяда да кажат, че е готов да приеме господа граф дьо Ла Фер и кавалер д’Ербле.