Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Харис! — рече мистър Тъкл с повелителен тон.
— Да, сър — отзова се зарзаватчията.
— Сложихте ли ръкавици?
— Да, сър.
— Махнете похлупака.
— Добре, сър.
Зарзаватчията изпълни заповедта с подчертано смирение, после раболепно подаде големия нож на мистър Тъкл; а докато обслужваше, се прозя неволно.
— Какво означава това, сър? — много остро запита мистър Тъкл.
— Прощавайте, сър — отвърна като попарен зарзаватчията, — не исках да го сторя, сър; снощи стоях до много късно, сър.
— Ще ви кажа моето мнение за вас, Харис — отсече мистър Тъкл с извънредно високомерен вид, — вие сте недодялано животно.
— Надявам се, че няма да бъдете много строги към мен, господа — рече Харис. — Много съм ви задължен наистина, господа, за вашето покровителство и загдето ме препоръчвате, когато е необходим някъде помощен сервитьор. Надявам се, че сте доволни от мен, господа.
— Не, не сме, сър — рече мистър Тъкл. — Съвсем не сме доволни, сър.
— Ние ви смятаме за несръчен безделник — потвърди джентълменът в оранжевото кадифе.
— И долен разбойник — добави джентълменът в светлозелените прилепнали панталони.
— И безподобен нехранимайко — добави джентълменът в пурпур.
Нещастният зарзаватчия се кланяше много смирено, докато всички тези епитети се сипеха върху му напълно в духа на най-непристойна тирания; а когато всеки бе казал по нещо, за да подчертае собственото си превъзходство, мистър Тъкл се залови да разрязва овнешкия бут и да подава на компанията.
Тази важна задача едва бе започнала, когато вратата рязко се отвори и се появи нов джентълмен в светлосин костюм с оловносиви копчета.
— Против правилата — рече мистър Тъкл. — Много късно, много късно.
— Не, не! Наистина не можех иначе — рече джентълменът в синьо. — Нека реши събранието. Въпрос на галантност: среща в театъра.
— О, щом случаят е такъв… — рече джентълменът в оранжево кадифе.
— О, тъй си е, честна дума — продължи джентълменът в синьо. — Обещах да върна нашата най-млада дъщеря в десет и половина, а тя е таквоз екстра файн девойче, та нямах сърце да я разочаровам. Без обида за сегашната компания, но пред фустите, господа, пред фустите всичко друго отпада.
— Почвам да се съмнявам, че има нещо по тази линия — рече Тъкл, докато новодошлият се настаняваше на мястото си до Сам. — Забелязах един-два пъти, че тя повечко се обляга на рамото ти, когато се качва или слиза от каретата.
— Е, хайде, хайде, Тъкл, не бива така — отвърна човекът в синьо. — Не е хубаво. Може да съм казал на един-двама приятели, че тя е божествено създание и че е отказала едно-две предложения без някаква видима причина, но… не, не наистина, Тъкл… и то пред чужди хора… не е право… не бива. Деликатност, драги ми приятелю, деликатност! — И човекът в синьо си придърпа вратовръзката и си оправи маншетите на жакета, като кимна и се смръщи, сякаш историята не свършваше тук и той би могъл да каже много повече, но неговото чувство за чест го заставяше да мълчи.
Човекът в синьо беше светлокос, от рода на самомнителните, нестесняващи се лакеи, със свободно държане, наперен вид и дръзко лице; той бе привлякъл вниманието на Сам още отначало, но щом започна да се изявява по този начин, Сам усети още по-силно разположение да свърже по-тясно познанство с него; тъй че той се впусна в разговор с новодошлия със свойствената си непринуденост.
— За ваше здраве, сър — рече Сам. — Много ми допадат вашите думи. Извънредно ми е приятно да ги слушам.
На това човекът се усмихна, сякаш бе отдавна привикнал на подобни любезности; но в същото време погледна Сам одобрително и каза, че се надявал да се опознаят по-добре, защото съвсем не искал да го ласкае, но му се струвало, че притежава качества на прекрасен момък и му бил напълно по сърце.
— Много сте добър, сър — рече Сам. — А какъв сте късметлия!
— Какво искате да кажете? — запита джентълменът в синьо.