Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Дароу не отговори нищо толкова дълго, че тя вдигна поглед към него.
За пръв път виждаше очите му толкова натъжени, като че бремето на всичките му години най-сетне се стоварваше върху тях.
След миг старецът каза:
- Ела с мен.
Влязоха в топлия замък и той я поведе по лъкатушещите коридори чак до тържествената зала, където тъкмо пренасяха скромната вечеря. Една от последните им.
Никой не отмести поглед от чинията си, докато Еванджелин и Дароу минаваха между дългите маси, претрупани с изтощени, ранени войници.
Дароу също не ги поглеждаше, запътил се към опашката с хора, чакащи храната си. Към Едион и Лизандра, които заемаха реда си прегърнати. Така, както трябваше да е от самото начало - двамата да бъдат заедно.
Усетил появата на Дароу, Едион се обърна към него. Генералът изглеждаше съсипан.
Значи беше приел мисълта - че утрешният ден или този след него щеше да е последният им. Лизандра ѝ се усмихна леко и Еванджелин осъзна, че тя също си го мисли. И щеше да опита да я измъкне от замъка, преди да е настъпил краят.
Само че Еванджелин нямаше да го допусне.
Дароу извади меча от ножницата на хълбока си и го подаде на Едион.
В залата се възцари мълчание. Това беше мечът на Едион. Мечът на Оринт.
Древната костена глава на ефеса му лъщеше на меката светлина.
- Терасен е твоят дом.
Изпитото лице на Едион остана безучастно.
- Мой дом е, откакто стъпих в него за пръв път.
- Знам - каза Дароу, приковал очи в меча. - И си го бранил повече, отколкото може да се очаква дори от чистокръвен потомък. Отколкото може да се желае от когото и да било. Браниш го безропотно, безстрашно и служиш доблестно на кралството си. - Той пак тикна меча към него. - Прости на един горделив старец, който се мъчеше да стори същото.
Едион свали ръка от рамото на Лизандра и пое меча.
- Службата на това кралство е най-голямата чест в живота ми.
- Знам - повтори Дароу и надникна към Еванджелин, преди да вдигне поглед към Лизандра. - Един мъдър човек наскоро ми каза, че Терасен е не просто място, а идеал. Дом за всички бездомни, за всички, копнеещи за късче земя, където да ги приветстват с отворени обятия. - Той кимна на Лизандра. - Официално припознавам Каравер и прилежащите му земи, както и теб за негова господарка.
Пръстите на Лизандра намериха тези на Еванджелин и ги стиснаха здраво.
- Заради непоклатимата ти храброст в лицето на врага пред портите ни, заради всичките ти усилия да отбраняваш града и кралството ни, Каравер ти принадлежи за вечни времена. - Очите му прескочиха между двама им с Едион. - Потомците ви ще го наследят, и техните потомци след това.
- Еванджелин е моя наследница - заяви през стегнато гърло Лизандра, отпускайки топла ръка върху рамото ѝ.
Дароу се усмихна едва доловимо.
- Знам. Но бих искал да кажа още нещо, защото тази нощ може да се окаже последна за нас. - Той килна глава към Еванджелин. - Така и не създадох свое поколение, нито осинових деца. За мен ще е чест да нарека толкова мъдра и смела млада дама като теб своя наследница.
Спусна се пълна тишина. Еванджелин примигна веднъж - втори път.
Дароу поде отново сред смаяното мълчание:
- Искам да се изправя пред враговете си със знанието, че сърцето на земите ми, на това кралство ще продължи да бие в гърдите на Еванджелин. Както и че въпреки черните сенки, надвиснали над него, Терасен завинаги ще живее в някого, който разбира истинската му същност без уроци и обяснения. Който олицетворява най-добрите му качества. - Той махна към Лизандра. - Стига ти да си съгласна.
Дароу да я превърне в своя повереница и да ѝ даде благородническа титла. Еванджелин стисна ръката на стареца. Той стисна нейната в отговор.
- Аз... - Лизандра примигна и сведе блеснал поглед към нея. - Струва ми се, че решението не е мое.
Еванджелин се усмихна на Дароу.
- Много бих се радвала.
***
Костените барабани биха цяла нощ.
Манон не знаеше какви нови ужасни неща ще ги връхлетят със зората.
Седнала до Абраксос в кулата на уивърните, съзерцаваше заедно с него безкрайното черно море.
Всичко щеше да приключи скоро. Отчаяната надежда на Елин Галантиус гаснеше.
Щеше ли някой да се измъкне жив, след като проникнеха през градските стени? И къде биха се скрили оцелелите? Плъзнеше ли сянката на Ераван в Терасен, дали изобщо можеше да бъде спряна?
Дориан - единствено Дориан можеше да го спре. Ако беше намерил ключовете. И ако беше оцелял.
Но можеше да е мъртъв. Да марширува към тях с черен нашийник около врата си.
Манон отпусна глава върху топлото, масивно тяло на Абраксос.