Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Виждайки го на свой ред, Лизандра предприе рязък вираж и се заспуска към стената.
Толкова много жертви. Все повече и повече с всеки следващ ден. Погубените съдби тегнеха безпощадно върху плещите му. А се усещаше напълно безсилен.
- Стрелците са вън от играта - обяви Едион на Ролф вместо поздрав, докато Лизандра летеше към тях с облени в нейна и чужда кръв криле и гърди. - Стрелите им свършиха.
Ролф посочи с брадичка към мисенианката, която още обстрелваше враговете с огненото си копие.
Лизандра кацна, преобрази се веднага щом докосна пода и мълниеносно се пъхна под ръката на Едион. Поздравиха се само с нежна, припряна целувка. Едничкото нещо, заради което си струваше да дочаква всяка вечер.
Понякога, след като превържеха раните им и хапнеха, успяваше да получи и повече от целувка. Често дори не си правеха труда да се измият, преди да открият някоя уединена ниша. Тогава на света оставаха само тя, абсолютното ѝ съвършенство и спотаените звуци, които издаваше, когато Едион плъзваше език по шията ѝ и изследваше бавно с ръце всеки сантиметър от тялото ѝ. Оставяше я тя да определя темпото, да му показва, да му казва докъде иска да стигне. Но не и до крайното единение, още не.
То беше нещото, заради което имаше смисъл да оцеляват всеки ден - безгласният обет помежду им.
Лизандра миришеше на валгска кръв, но Едион я целуна отново по слепоочието, преди да върне поглед към Ролф. Господаря на пиратите се усмихна горчиво.
И той съзнаваше, че това навярно бяха последните им дни. Часове.
Мисенианката пак насочи огненото си копие и от валгските войници останаха разтопени кости и дрипи, полетели надолу в мрака.
- И с тях е свършено - каза тихо Ролф.
На Едион му отне секунда да проумее, че не говори за последните вражески войници за вечерта.
Мисенианката сложи огненото копие на каменния под с тежък металически звук.
- Огнените копия бяха дотук - обяви Ролф.
***
Над Оринт се стелеше мрак, толкова гъст, че задушаваше дори огньовете на замъка.
Еванджелин стоеше с Дароу на парапета и наблюдаваше как войниците се прибират мудно от крепостните стени или от небето.
Забумтяха костени барабани.
Като сърдечен ритъм, сякаш вражеската армия на полето бе един гигантски, разбуждащ се звяр, готов да ги погълне наведнъж.
През повечето дни биеха от изгрев до залез, почти заглушавани от глъчката на боя. Но това, че проехтяваха наново със залеза... Стомахът ѝ се преобърна.
- Утре - пророни лорд Слоан от мястото си до Дароу. - Или вдругиден. Всичко ще приключи.
Не с победа. Еванджелин го знаеше вече.
Дароу не отвърна, а лорд Слоан го потупа по рамото, преди да се прибере в замъка.
- Какво ще стане накрая? - Еванджелин се осмели да попита Дароу.
Старецът вторачи очи отвъд града, към бойното поле, потънало в кошмарен мрак.
- Можем или да се предадем - каза ѝ с дрезгав глас - и Ераван да ни превърне в свои роби, или да се бием до смърт.
Прями, болезнено откровени думи. Но именно това ѝ харесваше у него - че не захаросваше истината.
- Кой решава как ще постъпим?
Сивите му очи обходиха лицето ѝ.
- Тази отговорност се пада на нас, терасенските господари.
Еванджелин кимна. Равнината започна да се осейва с лагерни огньове, чиито пламъци като че танцуваха в ритъма на бойните барабани.
- Ти какво би избрала? - попита я предпазливо Дароу.
Тя се замисли. За пръв път ѝ задаваха толкова сериозен въпрос.
- Много ми се искаше да поживея в Каравер - сподели Еванджелин. Знаеше, че той не признава територията, но това не беше от значение сега. - Муртауг ми показа земята: реките и планините, горите и хълмовете. - В гърдите ѝ запулсира болка. - Видях градината край къщата и много ми се искаше да я зърна напролет. - Гърлото ѝ се стегна. - Много ми се искаше да живея там. Терасен да стане новият ми дом.
Дароу замълча и Еванджелин опря ръка в каменния парапет, отправяйки взор на запад, сякаш погледът ѝ можеше да стигне чак до Алсбрук и малкото парче земя в неговата сянка. Чак до Каравер.
- Винаги така съм възприемала Терасен - продължи умислено тя. - Веднага щом Елин освободи Лизандра и ни предложи да се присъединим към двора ѝ, Терасен се превърна в мой дом. Място, където... където хората, които някога ни нараняваха, нямат право да живеят. Където всеки, независимо от това кой е, откъде идва и каква позиция заема, може да съществува в мир. Където можем да си отглеждаме градина през пролетта и да плуваме в реката през лятото. Никога не съм имала подобно нещо. Истински дом. И много ми се щеше Каравер... Терасен да е новият ми дом. - Тя прехапа долната си устна. - Затова бих избрала да се бием докрай. За моя дом, макар и отскоро. Избирам да се бием.