Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Движението ми подействува така, че трябваше да повърна всичко, което бях ял. Поради това ме помислиха за лош компаньон, но не ми го казаха, все пак се намирах във Франция и между французи, които познаваха законите на учтивостта. Задоволиха се само да кажат, че явно съм ял твърде много на вечеря, а един парижки абат каза в моя защита, че съм имал слаб стомах. В крайна сметка започна спор за това. Накрая търпението ми се изчерпа и казах:
— Господа, всички грешите, имах отличен стомах и изобщо не съм вечерял.
В отговор на тези думи един господин каза със съвсем сладък тон: не бивало да казвам на господата, че грешат, но бих могъл да им кажа, че нямат право, подобно на Цицерон, който не казал на римляните, че Катилина и неговите съзаклятници били мъртви, а че са живели.
— Не е ли все същото?
— Моля, за извинение, господине, едното е учтиво, другото — не.
След това започна да държи една дълга реч за учтивостта, която завърши с думите:
— Мисля, че господинът е италианец?
— Да, такъв съм, но ще ми направите ли удоволствието да ми кажете по какво познахте?
— О! По вниманието, с което вие изслушахте моето продължително дрънкане.
Всички се засмяха. Възхитен от неговата оригиналност, започнах да го лаская. Той беше възпитател на едно момче на дванадесет или тринадесет години, което седеше до него. Използувах го през цялото пътуване, за да ме поучава на френска учтивост.
— Какъв?
— Вие трябва да оставите, дори да забравите думичката, която често употребявате по всякакъв повод… не е френска дума. Вместо този неучтив навик, казвайте по-добре… Затова престанете да я употребявате, господине, или бъдете готов всеки момент да давате и да получавате саблени удари.
— Благодаря ви, господине, вашият подарък е скъпоценен и аз ви обещавам да не казвам… вече през целия си живот.
По време на първите две седмици на моя престой в Париж ми се струваше, че правех най-големи грешки, понеже не преставах да искам постоянно извинение. Дори една вечер в театъра помислих, че ще стане скандал, задето съм се извинил по неподходящ начин. В партера един офицер ми настъпи крака и аз побързах да му кажа:
— Извинете, господине!
— Извинете вие, господине!
— Не, вие!
— Не, вие!
— О, господине, нека се извиним взаимно и се прегърнем!
С тази прегръдка спорът беше приключен.
По време на пътуването една вечер бях заспал от изтощение в „гондолата“, когато внезапно рамото ми беше разтърсено силно и моят съсед каза:
— Ах, господине, вижте този замък!
— Виждам го. Е, какво?
— Ах, моля ви, не го ли намирате прекрасен?
— Не би било за учудване, ако той не се намираше на четири часа път от Париж. Ах, ще ми повярват ли моите хапльовци-съотечественици, че на четиридесет мили от столицата се намира такъв красив замък? Колко невежа е човек, когато не е пътувал!
— Тук имате право.
Човекът беше сам парижанин и хапльо в дъното на душата си, като гал от времето на Цезар.
Впрочем, ако парижаните от сутрин до вечер са хапльовци и се забавляват с всичко, то един чужденец като мене трябва далеч да ги превъзхожда. Разликата между тях и мен се състоеше в това, че бях свикнал да гледам нещата такива, каквито са. Затова бях изненадан да ги виждам често под една маска, която ги променяше. Докато тяхната изненада напротив често се дължеше на това, че им се дава възможност да отгатнат какво се крие под маската.
Това, което особено ми хареса при пътуването за Париж, бяха великолепните пътища, безсмъртно творение на Людвик Петнадесети, чистотата на гостоприемниците, доброто ядене, което се получава в тях, бързината, с която човек бива обслужван, отличните легла, скромното изражение на лицето, което прислужва на масата. Обикновено това е най-способната от дъщерите на къщата и нейното приветливо лице, скромно държане, чистота и добри маниери вдъхват уважение и на най-безсрамния развратник. Кой италианец гледа с удоволствие нашите келнери в Италия с техните нахални лица и тяхното безсрамие? По мое време във Франция съвсем не знаеха какво е да изискваш премного; тя беше наистина отечество за чужденците. Наистина, наблюдаваха се често действията на един отвратителен деспотизъм: lettres de cachet172 и т.н., но това беше деспотизмът на народа. Последният дали е по-малко отвратителен?
172
Писмо-заповед, подписано предварително от краля, в което притежателят на същото е попълвал името на този, когото е искал да изпрати в затвора. — Б.пр.