Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Далеч нататък по западния хоризонт залязващото слънце бе минало под ниските облаци. Наит седна и остави косата светлина да сгрее старите му кокали. Стари! Ха! Тази сутрин се мислеше за млад. Сега обаче се усещаше стар — особено в обществото на тия младоци. Стар и изцеден. Струваше му твърде много усилия дори да отвори очи. Помисли си за всички глупости, които е направил, и се закле никога да не прави нещо подобно отново. Не че беше някакъв търсач на слава или дивотии от този вид. Не, беше сторил всичко само да спаси безценната си кожа.

Някой потупа протегнатия му, обут в ботуш крак. Той примижа, засенчи очи срещу златистооранжевия блясък, вдигна поглед и съзря имперски офицер.

— А? А, господине?

И отдаде чест.

— Вие ли сте ефрейтор Шушумигата?

— Ах, и да, и не, господине.

— Вашият капитан ви търси. За някаква похвала.

— Наистина, господине? Благодаря ви, господине.

Офицерът си продължи по пътя. Наит опита да се развълнува и не успя. Отново се отпусна на щита си, точно там, където стоеше, когато разпръснатият строй се разпадна. Усещаше се тъй, сякаш братята на всички момичета, от които е откраднал целувки, милвания и повече, го бяха спипали и го бяха налагали с дървени сопи. Невероятно, но по-лошите му рани бяха нанесени от собствената им лека пехота. След като въодушевлението от битката премина, той с изненада откри, че арбалетна стрела е минала цялата през едното му бедро. Друга бе одраскала врата му, който не спираше да кърви, а трета замалко да го лиши от уши, като бе разклатила шлема и в двете посоки. Знаеше, че има невероятен късмет.

По притъмняващото поле се движеха още хора — зашеметени ранени бродеха безцелно; хората от стана търсеха близките си и тайничко крадяха; отрядите на лечителите събираха ранени. Наит не можеше да се помръдне да стане. Наоколо му се беше проснал неговият взвод, също толкова притихнал, и си разделяше мехове и къшеи суха плоска питка. Той отпи вода, изплакна уста и изплю песъчинките и кръвта. Огледа се за избити зъби — беше понесъл страшен удар в челюстта.

Някой друг се доближи. Наит вдигна глава, разпозна го, стана и потръпна, докато нагласяше крака си. Тенекеджията. Капитанът го огледа хубаво.

— Изглеждаш като говното на Гуглата.

— Благодаря, господине.

— Но си жив.

— Тъй вярно.

Очите му се приковаха върху капитана.

— Простете, господине?