Зовът на барабана [bg]

Слезе от кораба в Уилмингтън, без дори да се замисли. Нямаше време за губене; трябваше да намери Бриана.

Знаеше, че е тук. Фрейзърс Ридж беше в планината; тя имаше нужда от водач, а Уилмингтън бе най-вероятното пристанище, където можеше да намери такъв. А ако беше тук, някой щеше да я е забелязал; беше сигурен в това. Надяваше се само да не са я забелязали неподходящите хора.

При една бърза обиколка на главната улица и пристанището преброи двайсет и три кръчми. Господи, тези хора пиеха като луди! Имаше вероятност да е наела стая в частна къща, но трябваше да започне от кръчмите.

До вечерта обиколи десет кръчми, забавян от необходимостта да избягва доскорошните си колеги. Нямаше и едно излишно пени, но като гледаше толкова много пиене, започна да изпитва ужасна жажда. Не беше ял цял ден и това също влошаваше нещата.

Но почти не забелязваше физическия си дискомфорт. Един мъж в петата кръчма я бе видял, както и една жена в седмата.

— Висок мъж с червена коса — каза мъжът, но „Огромно момиче, облечено с мъжки панталони“ — бе казала жената, като цъкаше възмутено с език. „Вървеше по улицата, метнала жакета на ръката си и задникът ѝ бе пред очите на всички!“

Роджър мрачно съжали, че точно този задник не е пред неговите очи сега. Знаеше какво да направи с него. Изпроси си чаша вода от една милозлива ханджийка и тръгна с подновена решителност.

Вече беше съвсем тъмно, когато обиколи още пет кръчми. Те бяха пълни и той установи, че високото червенокосо момиче с мъжки дрехи е станало обект на обществен дебат почти от седмица. Някои от коментарите накараха кръвта му да запулсира в бузите от гняв и само страхът да не го арестуват го възпря от нападение.

Напусна петнайсетата кръчма кипящ от ярост, след доста грозна размяна на думи с двама пияници. Господи, тази жена нямаше ли поне капка мозък? Наистина ли не знаеше на какво са способни мъжете?

Спря на улицата и избърса с ръкав потното си лице. Дишаше тежко, чудеше се какво да стори. Щеше да продължи, но ако не намереше нещо скоро, щеше да падне по лице на пътя.

Реши да отиде в „Синият бик“. Погледна към бараката до кръчмата и видя хубава купчина чиста слама. Щеше да похарчи едно-две пенита за вечеря и вероятно щяха да му позволят да спи в конюшните от християнско милосърдие.

Когато се обърна, зърна табела на къщата от другата страна на улицата.

„УИЛМИНГТЪНСКИ ВЕСТНИКАР. ДЖН. ЖИЛЕТ, СОБСТВ.“. Уилмингтънският вестник; един от малкото в колония Северна Каролина. Но и той беше излишен, ако питаха Роджър. Прииска му се да вземе камък и да го хвърли към прозореца на Джн. Жилет. Вместо това дръпна подгизналата лента от главата си и направи усилие да се приведе в приличен вид. После се обърна към реката и „Синият бик“.

Тя беше там.

Седеше до огнището, сплетената ѝ коса блещукаше на огъня. Говореше с младеж, чиято усмивка Роджър искаше да изличи най-насилствено. Вместо това той затръшна вратата след себе си и тръгна към нея. Тя се обърна, сепната, и се втренчи безизразно в брадатия непознат. В очите ѝ първо се появи разпознаване, после радост, а накрая на лицето ѝ се разля огромна усмивка.