Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
След минута мълчание се обърна. Трите жени просто седяха в седлата и го гледаха. Съжали, че нямаше достатъчно светлина да види лицата им. Защо го гледаха така? Продължи да се озърта за Ванин, но направо усещаше проклетите им погледи в гърба си.
Изтекоха може би два часа, ако се съдеше по лунния сърп. Вятърът бавно набираше сила. Достатъчно, та от хладно да стане студено. От време на време Мат се опитваше да убеди жените да се подслонят между дърветата, но те упорито отказваха. Самият той трябваше да остане, за да види Ванин, без да се налага да вика — пиконосците Щяха да са плътно зад него; сигурно твърде плътно, ако командирът им беше глупак — но жените нямаше защо да стоят тук. Подозираше, че Теслин отказва, защото отказват Тюон и Селусия. Глупава работа, друга причина, освен че сигурно й харесваше да го слуша как спори сам със себе си под нос.
Най-сетне вятърът донесе тропота на препускащ кон и той се изправи в седлото. Дорчото на Ванин тичаше в лек галоп в нощта, едрият въж на седлото бе нелепа гледка, както винаги.
Ванин дръпна юздите пред него и се изплю на земята през дупката между зъбите си.
— На около миля зад нас са, но май са с хиляда повече, отколкото заранта. Тоя, дето ги командва, си знае работата. Яздят здраво, но без да уморяват конете.
— Ако те превъзхождат две към едно, може би ще премислиш… — заговори Теслин.
— Не смятам да се бия позиционно — прекъсна я Мат. — И не мога да позволя на четири хиляди пиконосци да се развихрят и да ми създадат неприятности. Да вървим при Мандевин.
Коленичилите по северния склон стрелци не издадоха и звук, щом пое през редицата им с жените и Ванин, само леко се раздвижиха, за да ги пропуснат. Щеше да предпочете редиците да са две, но се налагаше да покрие широк фронт. Рехавите дървета наистина засланяха донякъде от вятъра, но не много, и повечето мъже се бяха свили под наметалата си. Все пак, доколкото можеше да види, всеки арбалет беше изпънат и зареден с метална стрела. Мандевин бе видял, че Ванин идва, и знаеше какво означава това.
Кайриенецът крачеше зад редицата. Мат скочи от гърба на Пипс. Мандевин се успокои, като чу, че не се налага да държи наблюдатели откъм тила си. Само кимна умислено, като разбра, че са с хиляда пиконосци повече, и прати един на бегом да върне постовете от билото и да заемат местата си в редицата. Щом Мат Каутон приемаше тази новина между другото, и той нямаше да се притесни. Мат бе забравил това за Бандата. Вярваха му абсолютно. Някога това щеше да го накара да побеснее. Сега го радваше.
Някъде зад него два пъти се чу зов на бухал и Тюон въздъхна.
— И в това ли има поличба? — попита я той, само колкото да каже нещо.
— Радвам се, че най-сетне проявяваш интерес, Играчко. Може би все пак ще успея да те образовам. — Очите й блестяха под лунната светлина. — Едно бухане на бухал означава, че някой скоро ще умре.
Е, това сложи проклет край на разговора.
Много скоро сеанчанците се появиха, в редица по четирима, в лек тръс. Ванин се оказа прав, че командирът им си разбира от работата. Ходом, после в тръс, и пак ходом, така конете бързо можеха да покрият голямо разстояние. Само глупците се опитваха да минат големи разстояния в галоп и свършваха със задъхани и дори осакатени коне. Само първите четиридесетима носеха люспестите брони и странните сеанчански шлемове. Толкова по-жалко. Не знаеше какво ще изпитат сеанчанците заради жертвите на алтарските си съюзници. Виж, техните загуби по щяха да се забележат.
Когато средата на колоната се озова точно пред него, един дълбок глас долу на пътя извика:
— Знаме! Стой! — Двете думи отекнаха с провлечения сеанчански акцент. Мъжете с люспестите брони отпред спряха рязко. Другите залитнаха след тях. Мат вдиша дълбоко. Ето това му се викаше тавиренска работа. Едва ли щяха да спрат на по-удобно място, дори самият той да им беше заповядал. Отпусна ръка на рамото на Теслин. Тя трепна лекичко, но трябваше безшумно да привлече вниманието й.
— Знаме! — изрева дълбокият глас. — Спеши се! — Командата раздвижи войниците долу.
— Сега — промълви Мат.
Лисичата глава се вледени на гърдите му и изведнъж кълбо червена светлина полетя над пътя и окъпа войниците долу с неземно сияние. Остана им само миг, за да зяпнат. По редицата под Мат хиляда жили на арбалети изплющяха и хиляда метални стрели се понесоха към строя, забиха се в гръдни брони, засъбаряха мъже, конете заскачаха на задните си крака с диво цвилене, и в същия миг още хиляда стрели изплющяха от другия склон. Не всяка удари в упор, ала това едва ли имаше значение при тежкия арбалет. Падаха мъже с прободени, направо разцепени крака. Хващаха се за оголените кости на разкъсаните си ръце и се мъчеха да спрат кръвта. Пищяха по-силно и от конското цвилене.