Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Един зелен нощен цвят — извика мъжки глас отгоре. — Два! И двата зелени! — Шумоленето на листа и клони подсказа, че мъжът бързо се спуска долу.
Мат въздъхна облекчено. Ракенът беше отлетял и поел на запад. Точно на това бе разчитал — най-голямата войнишка част от верни на Сеанчан хора се намираше на запад — и дори ги беше подвел, като бе яздил на запад толкова, колкото бе посмял. Но само затова, че си сигурен, че противникът ще реагира по определен начин, още не значи, че наистина ще реагира така. Реймон всеки момент щеше да нападне снабдителния лагер, да помете защитниците му с десет пъти по-голяма сила и да осигури толкова нужните провизии.
— Тръгвай, Ванин — рече той и дебелият мъж смуши коня си и го подкара в галоп в тъмното. Не можеше да надбяга ракена, но само да донесеше навреме вестта… — Време е да се раздвижим, Мандевин.
Мършавият мъж се спусна от последния клон, стиснал грижливо под мищницата си далекогледа, и го подаде на кайриенеца.
— Мятай се на коня, Лондред — каза Мандевин и пъхна далекогледа в цилиндричния кожен калъф на седлото си. — Конъл, строй ги в колона по четирима.
Скоро излязоха на тесен отъпкан черен път, лъкатушещ през ниските хълмове — Мат го беше избягвал досега. В този район фермите бяха малко, а селата още по-малко, но той не искаше да плъзнат слу-хове за големи отряди въоръжени мъже. Не и преди това да му донесе полза. Сега му беше нужна бързина, а мълвата не можеше да го надбя-га в това, което трябваше да свърши тази нощ. Повечето фермерски къщи, покрай които яздеха, бяха потънали в тъмни сенки под лунната светлина; лампите и свещите вече бяха изгасени. Тътенът на копитата и скърцането на седлата бяха единствените звуци, освен крясъците на някоя нощна птица или бухането на някой бухал, но все пак близо два хиляди коня вдигаха достатъчно шум. Минаха през едно селце, в което само от няколко покрити със слама къщи и каменния хан струеше светлина, но от врати и прозорци все пак се показаха зяпнали глави. Несъмнено си мислеха, че виждат войници, верни на Сеанчан. В по-голямата част от Алтара като че ли почти не се срещаха други. Някой извика възторжено, но гласът остана самотен.
Мат яздеше редом до Мандевин — Тюон и другите жени бяха зад тях — и от време на време се озърташе през рамо. Не за да се увери, че Тюон още е там. Колкото и странно да беше, не се съмняваше, че тя ще удържи на думата си и няма да избяга, дори сега. Нито за да се увери, че няма да изостане. Бръсначът имаше добра стъпка, а тя яздеше добре. Пипс нямаше да може да надбяга Акеин, дори да се опиташе. Не, просто му харесваше да я погледне, макар и под лунната светлина. Може би точно под лунната светлина. Предната нощ отново се беше опитал да я целуне, а тя го беше ударила в хълбока толкова силно, че отначало си помисли, че му е счупила ребро. Но пък тя го беше целунала малко преди да тръгнат тази вечер. Само веднъж, и му каза да не бъде толкова алчен, когато той понечи да я целуне повторно. Разтопи се в прегръдката му, докато я целуваше, и се превърна в лед в мига, щом се отдръпна от него. Какво да мисли за нея? Едйн голям бухал изпърха безшумно над главата му. Щеше ли да види тя някаква поличба в това? Сигурно.
Не биваше да хаби толкова време в мисли по нея, не и тази нощ. Всъщност донякъде всичко наистина зависеше от късмета. Трите хиляди пиконосци, които Ванин беше открил, най-вече алтарци и малко сеанчанци, можеше да са или да не са онези, които майстор Ройдел бе отбелязал на картата си, макар и да не бяха много далече от мястото, където ги беше поставил той, но нямаше как със сигурност да се разбере къде са се преместили оттогава. На североизток, почти със сигурност, към Теснините на Малвайд и към Молвейнската клисура отвъд тях. Изглежда, че като се изключеше последният отсек, сеанчанците бяха започнали да отбягват Люгардския път за придвижване на войниците си, явно за да прикрият броя им и крайната им цел по селските пътища. „Явното“ никога не беше абсолютно сигурно обаче. Дко не се бяха отдалечили много, щяха да тръгнат точно по този път, за да стигнат до снабдителния лагер. Само „ако“. Но ако бяха стигнали по-далече, отколкото Мат очакваше, можеше да са хванали и по друг път. Това не носеше опасност; само още една изгубена нощ. Командирът им също така можеше да е решил да отцепят направо през хълмовете. Това можеше да се окаже гадно, ако решеше да се спусне на този път на неподходящото място.
Около четири мили след селцето излязоха на едно място, където пътят минаваше през полегати хълмове, и той заповяда да спрат. Картите на майстор Ройдел бяха чудесни, но другите, с които разполагаше, също бяха работа на майстори. На Ройдел обаче бяха най-добрите. Мат позна мястото, все едно че вече го беше виждал.