Кралство на пепелта

Едион прошушна нещо на Рен и свали ръка от рамото му. Навярно първите му думи от часове насам.

Той я погледна и примигна уморено. Съкрушено. Празно. Понесъл на плещите си бреме, от чиято тежест сърцето ѝ се късаше.

Дори не крачеше с обичайната си горда походка на воин, а влачеше изнурено крака.

Тя го последва до коридора, надниквайки през рамо към Рен, все така коленичил със сведена глава.

Обграден от потресаваща тишина.

Лизандра повървя с Едион до трапезарията. Едва ли щеше да е останала много храна по това време, но тя щеше да намери. За тях двамата. Щеше да излезе на лов, ако се наложеше.

Отвори уста да го каже на Едион.

Ала в тази минута по лицето му се търкулнаха сълзи, прорязвайки слоевете засъхнала кръв и кал.

Тя го спря в коридора.

Без да срещне погледа ѝ, той избърса сълзите от едната си буза. После и от другата.

- Трябваше да съм на западната стена - каза с пресеклив глас.

Лизандра знаеше, че не може да го утеши с думи. Затова избърса новопоявилите се сълзи - сълзи, които би проронил само в този сумрачен коридор, след като всички други си бяха легнали.

Той отново отказа да срещне погледа ѝ и тя обви лицето му с длани, вдигайки главата му.

За част от секундата, за цяла вечност приковаха очи един в друг.

Лизандра не можеше да понесе тъгата, отчаянието по лицето му. Не можеше да ги преживее.

Затова се надигна на пръсти и го целуна по устните.

Лека като перце целувка, обещание за живот под сянката на смъртта.

Като се отдръпна, лицето на Едион беше все така сломено.

Затова го целуна наново. И прошепна до устните му:

- Той беше добър човек. Храбър, доблестен мъж. Също като теб. - Целуна го трети път. - И когато тази война приключи, какъвто и да е краят ѝ, аз ще бъда тук, до теб. В този живот... или в следващия, Едион.

Той затвори очи, сякаш вдишваше думите ѝ. Гърдите му наистина се надигнаха, а широките му рамене потрепериха.

Сетне отвори очите си и в тях гореше чист тюркоазен пламък, подклаждан от скръб и гняв, и бунт срещу смъртта, която ги обкръжаваше.

Едион я хвана през кръста с една ръка, а другата зарови в косите ѝ. Отметна главата ѝ назад и впи устни в нейните.

Целувката му я прогори чак до вечно изменящите ѝ се кости и тя го прегърна силно през врата.

Сама с него в тъмния, притихнал коридор, докато смъртта ги дебнеше на бойното поле отвън, Лизандра се отдаде на огнената целувка, на Едион, неспособна да сдържи стона си, когато езикът му докосна нейния.

Звукът сякаш отприщи всичко в него и той я завъртя, опирайки гърба ѝ в стената. Тя се изви към него, отчаяна да докосне тялото му с всяка част от своето. Той изръмжа в устата ѝ и ръката му върху хълбока ѝ се плъзна надолу по бедрото ѝ, повдигайки го около кръста му. А после се притисна към нея, точно към мястото, където го желаеше най-много.

Едион изтръгна устните си от нейните и се зае да изучава с тях шията ѝ, челюстта ѝ, ухото ѝ. Тя прошепна името му, обхождайки с ръце широкия му гръб, чиито мускули се напрягаха и гърчеха под допира ѝ.