Зимата на света [bg]

Семейство Лекуит се вълнуваха от Доклада

„Бивъридж“ — правителствен документ, който се радваше на голяма популярност.

— Поръчан от консервативен премиер и написан от либерален икономист — каза Бърни. — Обаче предлага онова, което Лейбъристката партия иска отдавна! В политиката знаеш, че побеждаваш, когато опонентите крадат твоите идеи.

Етел обясни:

— Идеята е всеки в трудоспособна възраст да плаща всяка седмица застрахователна премия и да получава ползите, когато заболее, остане без работа, пенсионира се или овдовее. — Просто предложение, обаче ще промени страната ни — рече Бърни разпалено. — От люлката до гроба, повече никой няма да мизерства.

— Правителството одобри ли? — попита Дейзи.

— Не — отговори Етел. — Клем Атли здраво натисна Чърчил, но той не одобри доклада. Хазната смята, че ще излезе прекадено скъпо.

Бърни додаде:

— Налага се да спечелим изборите, за да можем да го приложим. По някое време се отби Мили, дъщерята на Етел и Бърни. — Не мога да стоя дълго. Аби наглежда децата от половин час. Мили беше загубила работата си — жените вече не купуваха скъпи рокли, дори и да можеха да си го позволят. Но за щастие кожарският бизнес на съпруга й процъфтяваше. Мили и Аби имаха две деца — Лени и Пами. Пиха какао и разговаряха за младежа, когото всички обожаваха. Нямаха реални новини от Лойд. На всеки шест или осем месеца Етел получаваше официално писмо от британското посолство в Мадрид, което съобщаваше, че синът й е жив и здрав и изпълнява дълга си за разгрома на фашизма. Беше повишен в чин майор. Лойд не пишеше на Дейзи от страх Бой да не види писмата. Сега вече връзката беше възможна. Дейзи даде на Етел новия си адрес и взе неговия — номер от Пощенската служба на британската армия. Нямаха представа кога Лойд може да се върне в отпуск. Дейзи разказа на семейство Лекуит за своя полубрат Грег и сина му Джорджи. Знаеше, че домакините й няма да го осъдят и ще се радват заедно с нея. Разказа и за семейството на Ева в Берлин. Бърни Лекуит беше евреин и когато узна за счупените ръце на Руди, се просълзи. — Трябваше да се борят с фашистките гадини по улиците, когато имаха възможността — рече Бърни. — Ние постъпихме така.

Мили се намеси:

— Полицията ни натика в прозорците на „Гардинърс“. Още имам белези по гърба си. Срамувах се от тях и Аби не беше виждал гърба ми цели шест месеца, след като се оженихме. Той казва, че тези белези го карат да се гордее с мен. — Боят на улица „Кейбъл“ беше грозен — продължи Бърни. — Обаче сложихме край на проклетите им безумства.

Свали очилата си и попи очи с носна кърпичка.

Етел го прегърна през раменете.

— В онзи ден аз казвах на хората да си стоят по домовете — припомни тя. — Сбърках, а ти се оказа прав.

— Не се случва често — разсмя се Бърни.

— Всъщност Законът за обществения ред, приет след боя на улица „Кейбъл“, погуби британските фашисти — обясни Етел. — Парламентът забрани носенето на политически униформи на обществени места. Това ги довърши. Ако не могат да се перчат нагоре-надолу в черните си ризи, нищо не представляват. Консерваторите си свършиха работата — трябва да им го признаем. Семейство Лекуит открай време бяха политически активни. Сега планираха как Лейбъристката партия ще реформира следвоенна Британия. Водачът на партията Клемънт Атли, тих и твърде интелигентен мъж, беше вицепремиер в правителството на Чърчил, а профсъюзният герой Ърни Бевин беше министър на труда. Тяхното виждане караше Дейзи да очаква бъдещето с вълнение. Мили си тръгна, а Бърни легна да спи. Останала сама с Дейзи, Етел я попита: