Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— След това нещо имам нужда от питие — каза Бой.
— Аз също — отговори Дейзи.
Огледаха редиците еднакви къщи нагоре и надолу по улицата. — Проклетият квартал е същинска пустиня. Нито една кръчма, докъдето поглед стига. — Няма да ходя в кръчма — отговори Дейзи. — Искам мартини, а по кръчмите не знаят как да го приготвят. Говореше от опит. Беше си поръчала сухо мартини в „Кралската глава“ в Челси и получи чаша противно топъл вермут. — Заведи ме в „Кларидж“, ако обичаш. На пет минути оттук.
— Адски добра идея.
Барът на хотел „Кларидж“ беше пълен с техни познати. Бяха наложени военновременни ограничения за храната, която ресторантът на хотела можеше да продава, обаче от управата бяха открили пролука — нямаше ограничения за безплатна храна, затова бяха отворили безплатен бюфет и бяха запазили обичайните си високи цени на напитките. Дейзи и Бой се разположиха в разкошното заведение в стил ар деко и отпиваха от съвършено приготвените коктейли. Дейзи започваше да се чувства по-добре. — Докторът ме попита дали съм боледувал от заушка — каза Бой.
— Боледувал си.
От заушка боледуваха главно децата, обаче Бой се беше заразил преди няколко години. За кратко беше разквартируван у един викарий в Източна Англия и се зарази от тримата му малки сина. Беше доста болезнено.
— Каза ли ти защо пита?
— Не. Знаеш ги докторите. Никога нищо не ти обясняват. На Дейзи й мина през ум, че вече не е така безгрижна, както беше някога. Навремето не би се тревожила толкова за брака си. Харесваше думите на Скарлет О’Хара от „Отнесени от вихъра“ — „Ще мисля за това утре“. Вече не бе така. Може би съзряваше. Бой тъкмо поръчваше второто питие, когато Дейзи видя маркиз Лаутър да влиза в бара. Униформата му беше омачкана и мръсна. Дейзи не го харесваше. Откак се досети за връзката й с Лойд, Лаутър се отнасяше с нея с някаква мазна фамилиарност, като че имат обща тайна, която ги прави близки. Сега Лаутър седна неканен на тяхната маса, тръскайки пепел от пурата върху панталоните си, и поръча коктейл „Манхатън“. Дейзи веднага разбра, че замисля нещо коварно. В погледа му имаше злобен копнеж, който не можеше да се обясни само с очакването на добро питие. — Не съм те виждал от година — година и нещо, Лаути. Къде беше? — попита Бой. — В Мадрид. Не мога да говоря много за това. Шшт, нали разбираш. Ами ти? — Предимно обучавам пилоти. Напоследък, откак започнахме бомбардировките над Германия, сам летях в няколко мисии. — И това е веселба. Да дадем на германците от собственото им лекарство. — Може и така да се каже, обаче летците много мърморят.
— Така ли? Защо?
— Защото всички приказки за военните цели са пълна глупост. Няма смисъл да бомбардираме германските фабрики, понеже те просто ги строят наново. Затова се целим в работническите квартали. Не могат да заменят работниците толкова бързо.
Лаутър изглеждаше потресен.
— Това означава, че нашата политика е да избиваме цивилните.
— Именно.
— Но правителството ни уверява…
— Правителството лъже — заяви Бой. — И екипажите на бомбардировачите знаят това. На мнозина от тях не им пука, разбира се обаче други се чувстват зле. Те вярват, че ако постъпваме правилно, трябва да кажем това, а ако постъпваме погрешно, трябва да престанем.
Лаутър изглеждаше смутен.
— Не съм сигурен можем ли да говорим по този начин тук.
— Май си прав — отвърна Бой.
Питиетата пристигнаха и Лаутър се обърна към Дейзи. — А малката женичка? Трябва да имаш някаква военновременна работа. Дяволът намира работа на ленивия, както се казва.
Дейзи отговори неутрално и сухо:
— След края на блица няма нужда от жени-шофьори на линейки, затова работя за американския Червен кръст. Имаме офис на „Пал Мал“. Правим каквото можем, за да помогнем на американските военнослужещи тук.